Габриел Маркес - В лош час

— Старият Бенхаминсито ще умре — рече той. — Как върви тая работа?

— Представи си — отвърна тя, — чака да умре Нестор Хакоб.

Видя го как й маха с ръка от вратата. «Гледай да дойдеш за Коледа» — му каза. Той обеща. Прекоси двора на пръсти и излезе на улицата. Ръмеше едва-едва и леко овлажняваше кожата му. Като стигна площада, един вик го закова на място.

— Стой!

Някакво фенерче светна в очите му. Той се извърна настрани.

— А-а, дявол го взел! — каза кметът, невидим зад ъгъла светлина. — Я вижте кого срещаме. Идваш ли, или отиваш?

Той угаси фенерчето и Матео Асис го видя, следван от тримата полицаи. Лицето му беше свежо и умито, на рамото си носеше картечница.

— Идвам — отвърна Матео Асис.

Кметът се приближи, за да види колко е часът на светлината на уличната лампа. Беше пет без десет. Той направи знак на полицаите да свирят отбой за комендантския час. Стоя неподвижен, докато тръбата спря да свири, придавайки тъжна нотка на съмването. После отпрати полицаите и тръгна с Матео Асис през площада.

— Край — каза той. — Край на тая история с хартийките.

В гласа му звучеше по-скоро умора, отколкото задоволство.

— Хванахте ли го?

— Още не — отвърна кметът. — Но току-що извърших последния патрул и мога да твърдя, че днес за пръв път селото осъмна без нито един пасквил. Трябваше да се затегнат гащите.

Като стигна до вратата на къщата, Матео Асис мина напред, за да върже кучетата. Жените от прислугата се протягаха в кухнята. Когато кметът влезе, посрещна го лай на вързани кучета, който миг след това бе заменен от стъпки и пръхтене на домашни животни. Вдовицата Асис ги завари да пият кафе, седнали на зида на кухнята. Беше се развиделило.

— Ранобудният човек — каза вдовицата — е добър съпруг, но лош мъж.

Въпреки доброто й настроение лицето й издаваше, че е прекарала нощта в мъчително будуване. Кметът отвърна на поздрава. Взе картечницата от земята и я метна на рамо.

— Пийте кафе колкото искате, лейтенанте — каза вдовицата, — но не ми мъкнете пушки в къщата.

— Напротив — усмихна се Матео Асис. — Трябваше да му я искаш назаем, за да идеш на черква. Не мислиш ли?

— На мене не ми трябват тези железа, за да се защитавам — възрази вдовицата. — Божието провидение е на нашата страна. Асисовци — добави тя — почитахме бога още преди да има попове на много левги наоколо.

Кметът се сбогува. «Трябва да поспя — каза той. — Това не е живот.» Проби си път между кокошките, патиците и пуйките, които започнаха да завладяват двора. Вдовицата пропъди животните. Матео Асис отиде в спалнята, изкъпа се, преоблече се и излезе да оседлае мулето. Братята му бяха потеглили още на разсъмване.

Вдовицата Асис се бе заела с клетките, когато синът й се появи в двора.

— Помни — рече му тя, — че едно е да си пазиш кожата, друго е да ставаш приятел.

— Влезе само да изпие чашка кафе — каза Матео Асис. — Разговаряхме и стигнахме дотук, без да се усетим.

Стоеше в края на коридора и гледаше майка си, но тя му отвръщаше, без да се обърне. Сякаш говореше на птичките. «Само това ти казвам — натърти тя. — Не ми води убийци в къщата.» Като свърши с клетките, тя се зае със сина си:

— А ти къде беше?

Тази сутрин съдията Аркадио като че ли откри зловещи признаци в дребните епизоди, които правят ежедневието. «Времето е главоболно» — каза на жена си, като се мъчеше да обясни обзелата го тревога. Утрото беше слънчево. Реката — за пръв път от няколко седмици, бе изгубила заплашителния си вид и цвета си на сурова кожа. Съдията Аркадио отиде в бръснарницата.

— Правосъдието — посрещна го бръснарят — куца, но пристига.

Подът бе лъснат с газ, а огледалата бяха покрити с белило. Бръснарят започна да ги лъска с парцал, докато съдията Аркадио се наместваше на стола.

— Не би трябвало да има понеделници — каза съдията.

Бръснарят бе започнал да го подстригва.

— Неделите са виновни — рече той. — Ако не бяха неделите, нямаше да има и понеделници — доуточни с весело изражение.

Съдията Аркадио затвори очи. Този път, след десет часа сън, след няколко бурни любовни мига и продължителна баня нямаше в какво да се упрекне неделята. Но сега беше напрегнат понеделник. Когато часовникът на кулата удари девет часа и камбанният звън бе заменен със съскането на шевната машина в съседната къща, нов признак накара съдията Аркадио да потрепери — тишината по улиците.

— Това е село-призрак — каза той.

— Вие така пожелахте — каза бръснарят. — По-рано в понеделник по това време вече да съм подстригал пет души най-малко. Днес вие сте ми сефтето.