Габриел Маркес - В лош час

Лейтенантът каза просто: «Не.» После с бащинско увъртаме се оправда:

— По-добре е за вас да си стоите мирно в къщи.

Съдията Аркадио запали цигара. Загледа се в пламъка на кибритената клечка в очакване недоволството му да се уталожи, но не намери какво да каже.

— Не се сърдете — добави кметът. — Повярвайте, че бих искал да съм на ваше място, да си лягам в осем вечерта и да ставам, когато ми кефне.

— Как ли не — каза съдията. И добави с подчертана ирония: — Само това ми липсваше — един нов баща на трийсет и пет години.

Беше му обърнал гръб и си даваше вид, че наблюдава през балкона набъбналото от дъжд небе. Кметът мълчеше. После каза строго:

— Съдия!

Съдията Аркадио се обърна към него и двамата се погледнаха в очите.

— Няма да ви дам пропуск. Разбрахте ли?

Съдията захапа цигарата и понечи да каже нещо, но се сдържа. Кметът го чу как бавно заслиза по стълбите. Изведнъж, като се наведе, извика:

— Съдия!

Не получи отговор.

— Оставаме си приятели — извика кметът.

И този път не последва отговор.

Той постоя така наведен, очакващ реакцията на съдията Аркадио, докато вратата се затвори, и отново остана сам със спомените си. Вече не направи опит да заспи. Не му се спеше, беше като затънал в едно село, което продължаваше да бъде чуждо и непроницаемо много години след като бе поел в ръце съдбата му. В онази ранна утрин, когато крадешком слезе на брега с един стар картонен куфар, вързан с канап, и заповедта на всяка цена да подчини селото, той разбра какво е ужас. Единствената му явка беше едно писмо за някакъв неизвестен привърженик на правителството, когото трябваше да намери на другия ден, седнал по гащи на вратата на една мелница за ориз. С помощта на указанията му и непреклонната воля на тримата убийци, които го придружаваха, задачата бе изпълнена. Но този следобед, без да съзнава невидимата паяжина, която времето бе оплело наоколо му, достатъчен бе този мигновен изблик на проницателност, за да се запита кой на кого всъщност се бе подчинил.

Сънува с отворени очи срещу балкона, шибан от дъжда, чак до четири и нещо. После се изкъпа, облече си униформата и слезе в хотела да закуси. По-късно направи обичайната проверка в участъка и изведнъж се озова изправен на един ъгъл с ръце в джобовете, без да знае какво да прави.

Собственикът на салона за билярд го видя да влиза привечер, все още с ръце в джобовете. Поздрави го от дъното на празното заведение, но кметът не му отговори.

— Бутилка минерална вода — каза той.

Бутилките затрополиха, когато собственикът ги разбута в касата с лед.

— Някой ден — каза собственикът — ще се наложи да ви оперират и ще намерят черния ви дроб пълен с мехурчета.

Кметът впи очи в чашата. Отпи, оригна се, постоя облакътен на тезгяха, загледан втренчено в чашата, после пак се оригна. Площадът беше пуст.

— Добре — каза кметът. — Какво става?

— Неделя е — отвърна собственикът.

— А-а!

Той остави една монета на тезгяха и излезе, без да се сбогува. На ъгъла на площада някакъв човек, който вървеше, сякаш влачеше огромна опашка, му каза нещо, което той не разбра. Но малко след това реагира. Някак смътно разбра, че нещо става, и се отправи към казармата. С няколко скока изкачи стълбите, без да обръща внимание на хората, които се тълпяха на вратата. Един от полицаите го пресрещна. Подаде му някакъв лист хартия и само с един поглед той разбра за какво става дума.

— Раздаваше ги на арената за бой с петли — каза агентът.

Кметът се втурна по коридора. Отвори първата килия и се спря с ръка на бравата, като се вглеждаше в полумрака, докато го видя — беше около двадесетгодишен младеж, с тъмно слабо лице, белязано от едра шарка. Носеше шапка за бейзбол и очила с половин рамки.

— Как се казваш?

— Пепе.

— Пепе чий?

— Пепе Амадор.

Кметът го изгледа за миг и се помъчи да си спомни нещо. Младежът бе седнал на бетонната платформа, която служеше за легло на затворниците. Изглеждаше спокоен. Свали очилата, обърса ги с пеша на ризата си и погледна кмета с присвити очи.

— Къде сме се виждали? — попита кметът.

— Тук някъде — отвърна Пепе Амадор.

Кметът не пристъпи нито крачка навътре в килията. Продължи замислено да гледа арестувания, после започна да затваря вратата.

— Добре, Пепе — каза, — мисля, че загази.

Той заключи, прибра ключа в джоба си и отиде в залата да прочете и препрочете няколко пъти нелегалния позив.

Седна срещу отворения балкон, трепейки комарите с ръце, докато по пустите улици светнаха лампите. Той познаваше това спокойствие на здрача. Веднъж в една такава привечер той бе изпитал напълно вълнението от властта.