Габриел Маркес - В лош час

— Нуждата има остри зъби — усмихна се Мина.

Тъй като свещеникът продължаваше да стои прав, Тото Висбал издърпа една табуретка и отново го покани да седне. Той беше дребен човечец, с нервни от стеснение движения.

— Благодаря — отказа отец Анхел. — Комендантският час ще ме завари на улицата. — Той се заслуша в дълбоката тишина в селото и забеляза: — Като че ли вече е минало осем.

Тогава узна — след почти две години празни килии, Пепе Амадор беше в затвора, а селото — оставено в ръцете на трима престъпници. Хората се бяха прибрали още в шест часа.

— Странно. — Отец Анхел сякаш си говореше сам. — Едно такова нещо изглежда безразсъдно.

— Рано или късно, трябваше да се случи — каза Тото Висбал. — Цялата страна е закърпена с паяжина.

Той изпрати свещеника до вратата.

— Не сте ли виждали нелегалните позиви?

Отец Анхел се вкамени.

— Пак ли?

— През август — намеси се сляпата — ще започнат трите дни мрак.

Мина протегна ръка и й подаде едно започнато цвете. «Млъкни — каза й тя — и завърши това.» Сляпата опипа цветето.

— Значи, пак започнаха — каза свещеникът.

— Вече от близо седмица — каза Тото Висбал. — Тук се появи един и никой не разбра кой го е донесъл. Нали знаете как стават тия работи.

Свещеникът кимна с глава.

— Казват, че всичко си продължава както по-рано — продължи Тото Висбал. — Правителството се смени, обеща мир и сигурност и в началото всички повярваха. Но държавните служители са си все същите.

— Вярно е — намеси се майката на Мина. — Ето тук пак въведоха комендантски час и тези трима престъпници са на улицата.

— Но има нещо ново — каза Тото Висбал, — сега казват, че във вътрешността на страната пак се организира партизанска борба срещу правителството.

— Всичко е писано — каза сляпата.

— Това е абсурдно — каза свещеникът замислено. — Трябва да признаем, че отношението се е променило. Или поне — поправи се той — се беше променило до тази вечер.

Няколко часа по-късно, разсънен в задухата под мрежата за комари, той се запита дали наистина времето бе изминало през тези деветнадесет години, откакто беше в енорията. Чу точно пред къщата си шума на ботуши и оръжие, който по-рано предхождаше изстрелите. Само дето този път ботушите се отдалечиха, минаха отново след един час и пак се отдалечиха, без да прозвучат изстрели. Малко след това, измъчен от безсънието и жегата, той разбра, че вече от доста време петлите кукуригат.

Матео Асис се опита да определи колко е часът по кукуригането на петлите. Накрая изплува на повърхността на действителността.

— Колко е часът?

Нора де Хакоб протегна ръка в полумрака и взе часовника със светещ циферблат, сложен на нощната масичка. Отговорът, който още не беше произнесла, напълно я разбуди.

— Четири и половина — рече тя.

— По дяволите!

Матео Асис скочи от леглото. Но главоболието и горчивата утайка в устата го принудиха да сдържи порива си. Потърси с крака обувките си в мрака.

— Денят щеше да ме свари — каза той.

— Много хубаво — рече тя. Запали лампичката и видя възлестия му гръб и бледите бедра. — Трябваше да останеш затворен тук до утре.

Тя беше съвсем гола, само слабините й бяха покрити с единия край на чаршафа. При запалената светлина дори гласът губеше мекото си безсрамие.

Матео Асис нахлузи обувките си. Беше висок и едър. Нора де Хакоб, която го приемаше от време на време от две години насам, изпитваше нещо като поражение пред необходимостта да има тайно мъж, който на нея й се струваше създаден, за да може една жена да разказва за него.

— Ако не внимаваш, ще напълнееш — каза тя.

— От лек живот — възрази той, като се мъчеше да прикрие досадата си. После усмихнат добави: — Сигурно съм бременен.

— Дано — каза тя. — Ако мъжете можеха да раждат, щяха да бъдат по-внимателни.

Матео Асис вдигна от пода презерватива заедно с гащетата, отиде в банята и го хвърли в клозетната чиния. Изми се, като се мъчеше да не вдишва дълбоко — всяка миризма рано сутринта миришеше на нея. Когато се върна в стаята, той я завари седнала в леглото.

— Някой ден — каза Нора де Хакоб — ще ми омръзнат тия криеници и ще разкажа всичко на всички.

Той не я погледна, докато не се облече напълно. Тя осъзна разголените си повехнали гърди и се покри с чаршафа до брадичката.

— Не виждам кога бихме могли — продължи тя — да си закусваме в леглото и да стоим тук до следобед. Способна съм сама да си напиша пасквил.

Той широко се разсмя.