Габриел Маркес - В лош час

Съдията Аркадио отвори очи и за миг остана загледан в отражението на реката в огледалото. «Вие» — възрази. И попита:

— Кои сме ние?

— Ами вие — поколеба се бръснарят. — Преди да дойдете вие, това село беше загубено като всички останали, но сега е нещо още по-лошо.

— Щом ми казваш тези неща — възрази съдията, — значи, знаеш, че нямам нищо общо с тях. Би ли посмял — попита, но не нападателно — да кажеш същото и на лейтенанта?

Бръснарят призна, че не.

— Вие не знаете — рече той — какво значи всяка сутрин да ставаш с убеждението, че ще те убият и да минат десет години, без да те убият.

— Не знам — съгласи се съдията Аркадио, — нито искам да знам.

— Направете всичко възможно — каза бръснарят — никога да не го узнаете.

Съдията наведе глава. След продължително мълчание той запита: «Знаеш ли едно нещо, Гуардиола? — И без да дочака отговора, продължи: — Лейтенантът пуска корени в селото. И с всеки изминат ден затъва все повече и повече, защото е открил удоволствие, от което човек не се отказва — малко по малко, без да вдига много шум, той богатее.» Тъй като бръснарят го слушаше мълчаливо, завърши:

— Обзалагам се, че вече няма да има нито един убит по негова вина.

— Мислите ли?

— Обзалагам се на едно срещу сто — настоя съдията Аркадио. — За него, в този момент, най-добрата сделка е спокойствието.

Бръснарят свърши да го подстригва, дръпна стола назад и смени кърпата, без да продума. Когато най-после проговори, в гласа му се прокрадваше нотка на смущение.

— Странно е, че тъкмо вие казвате това — рече той. — И че го казвате тъкмо на мене.

Ако позата му позволяваше, съдията Аркадио щеше да свие рамене.

— Не го казвам за пръв път — наблегна той.

— Лейтенантът е най-добрият ви приятел — каза бръснарят.

Бе снишил гласа си и сега звучеше напрегнато и доверено. Съсредоточен в работата си, изражението му беше като на човек, който няма навика да пише, а трябва да се подпише.

— Я ми кажи, Гуардиола — запита съдията Аркадио някак тържествено, — какво си мислиш ти за мене?

Бръснарят бе започнал да го бръсне. Замисли се за миг, преди да отговори.

— Досега — каза той — мислех, че вие сте човек, който знае, че си отива и иска да си иде.

— Можеш да продължиш да мислиш същото — усмихна се съдията.

Оставяше се да го бръснат със същото мрачно безразличие, с което би се оставил да го заколят. Стоя със затворени очи, докато бръснарят търкаше брадата му със стипца, поръсваше я с талк, а после го изчеткваше с много мека четка. Докато сваляше кърпата от врата му, той пъхна една хартия в джоба на ризата му.

— Само в едно нещо се лъжете, съдия — рече му той. — В тази страна ще има да стават големи работи.

Съдията Аркадио установи, че все още са сами в бръснарницата. Силното слънце, шушукането на шевната машина в тишината в девет и половина, неизбежният понеделник му подсказваха още нещо — като че ли бяха сами в цялото село. Тогава измъкна листчето от джоба си и го прочете.

Бръснарят му обърна гръб, за да подреди нещата върху тоалетката. «Две години, речи — изрече по памет, — и все същото извънредно положение, същата цензура на печата, същите държавни служители.» Като видя в огледалото, че съдията Аркадио е свършил да чете, му каза:

— Разпространете го.

Съдията отново пъхна листчето в джоба си.

— Смелчага си — рече той.

— Ако някой път се бях излъгал в някого — каза бръснарят, — отдавна щях да съм пълен с олово. — После добави съвсем сериозно: — И помнете едно, съдия, това вече никой не може да го спре.

Като излезе от бръснарницата, съдията Аркадио усети, че устата му е суха. В салона за билярд си поръча две двойни и след като ги изпи едно след друго, разбра, че му остава още много време, за да свърши. В университета в една събота от страстната седмица той се опита да излекува със сила несигурността си — влезе, съвършено трезвен, в клозета на един бар и сипа барут върху възпалението от шанкър и го запали.

На четвъртата чаша дон Роке намали дозата. «С този ритъм — усмихна се той — ще ви изнесат на рамо като бикоборците.» Той също се усмихна с устни, но очите му останаха угаснали. Половин час по-късно отиде в клозета, изпика се и преди да излезе, хвърли позива в дупката.

Когато се върна при тезгяха, намери до чашата бутилка, на която с мастилена черта бе отбелязано нивото на течността. «Всичко това е за вас» — му каза дон Роке, като бавно си вееше. Бяха сами в салона. Съдията Аркадио си наля половин чаша и отпи, без да бърза. «Знаете ли?» — попита той. И тъй като дон Роке не даваше признаци да е разбрал, му каза: