Габриел Маркес - В лош час

— Ще стават големи работи.

Дон Сабас претегляше на везните обяда си на птиче, когато му съобщиха за ново посещение на господин Кармичаел. «Кажи му, че спя» — прошепна на ухото на жена си. И наистина, десет минути преди това той спеше. Когато се събуди, въздухът беше сух, а къщата се бе вцепенила от жега. Минаваше пладне.

— Какво сънува? — запита го жена му.

— Нищо.

Тя бе изчакала мъжът й сам да се събуди. Миг след това извари спринцовката и дон Сабас си би инжекцията инсулин в бедрото.

— Вече от три години нищо не сънуваш — каза жената със закъсняло разочарование.

— По дяволите — възкликна той. — Сега пък какво искаш? Човек не може да сънува насила.

Преди години, в краткия си предобеден сън, дон Сабас бе сънувал някакъв дъб, по който вместо цветове имаше ножчета за бръснене. Жена му бе изтълкувала съня и бе спечелила на лотария.

— Ако не е днес, ще е утре — каза тя.

— Нито днес, нито утре — възрази нетърпеливо дон Сабас. — Няма да взема да сънувам само за да можеш ти да вършиш глупости.

Той отново се изтегна в леглото, докато жена му слагаше в ред стаята. Всякакви остри и режещи предмети бяха изхвърлени от помещението. След половин час дон Сабас се надигна на няколко етапа, като се мъчеше да не се вълнува, и започна да се облича.

— А, да — запита тогава, — какво каза Кармичаел?

— Че ще дойде по-късно.

Не си проговориха, докато не седнаха на масата. Дон Сабас кълвеше простия си обяд на болен. Тя си сипа от всичко, на пръв поглед прекалено много за дребното й тяло и посърналото й лице. Дълго премисля, преди да се реши да го попита:

— Какво иска Кармичаел?

Дон Сабас дори не вдигна глава.

— Какво може да иска? Пари.

— Така си и мислех — въздъхна жената. И продължи състрадателно: — Горкият Кармичаел, река от пари минава през ръцете му от толкова години, а живее с хорската милостиня. — Докато говореше, въодушевлението й към храната изстиваше.

— Дай му, Сабитас — помоли тя. — Господ ще ти се отплати. — Тя кръстоса приборите върху чинията и любопитно попита: — Колко иска?

— Двеста песос — отвърна невъзмутимо дон Сабас.

— Двеста песос!

— Представи си!

За разлика от неделята, която беше най-заетият му ден, в понеделник дон Сабас разполагаше с един спокоен следобед. Можеше да прекара дълги часове в кабинета, да дреме пред електрическия вентилатор, докато добитъкът растеше, угояваше се и се множеше в чифлиците му. Този следобед обаче той не можа да се отпусне нито за миг.

— От жегата е — каза жената.

Дон Сабас позволи в обезцветените му зеници да проблесне искрица отчаяние. В тясната кантора със старо дървено писалище, четири кожени кресла и струпани в ъглите конски такъми щорите бяха спуснати, а въздухът бе тежък и топъл.

— Може би — рече той. — Никога не е било толкова топло през октомври.

— Преди петнадесет години, при една такава жега, стана земетресение — каза жена му. — Спомняш ли си?

— Не си спомням — отвърна дон Сабас разсеяно, — нали знаеш, че никога нищо не помня. Освен това — добави начумерено — този следобед не ми се говори за бедствия.

Като затвори очи и скръсти ръце на корема, той се престори на заспал. «Ако дойде Кармичаел — измърмори, — кажи му, че ме няма.» Умолителна гримаса сгърчи лицето на жена му.

— Лош човек си — рече тя.

Но той не продума. Тя излезе от кабинета, като съвсем безшумно затвори замрежената врата. Късно следобед, след като наистина беше спал, дон Сабас отвори очи и видя пред себе си — сякаш бе продължение на съня му — кмета, който го чакаше да се събуди.

— Човек като вас — усмихна се лейтенантът — не бива да спи при отворена врата.

Дон Сабас с нищо не показа смущението си. «За вас — каза той — вратите на къщата ми винаги са отворени.» Той протегна ръка, за да раздрънка камбанката, но кметът го спря с движение на ръката.

— Не искате ли кафе? — попита дон Сабас.

— Сега не — каза кметът, като оглеждаше стаята с тъжен поглед. — Много ми беше приятно тук, докато вие спяхте. Все едно, че бях в друго село.

Дон Сабас разтърка клепачи с опакото на ръката.

— Колко е часът?

Кметът погледна часовника си: «Близо пет» — отвърна. После, като се намести по-удобно в креслото, леко премина към въпроса:

— Ще поговорим ли?

— Предполагам — каза дон Сабас, — че нищо друго не ми остава.

— Не би имало смисъл — каза кметът. — В края на краищата това не е тайна за никого. — И със същата спокойна плавност, без да насилва нито за миг жестовете или думите си, добави: