Габриел Маркес - В лош час

— Рано или късно, ще се върнат — каза кметът. Той разгледа тайнствените петна от кафето на дъното на чашата и добави разсеяно: — Където и да идат, ще си спомнят, че пъпът им е хвърлен в това село.

Въпреки предсказанията си той бе принуден да стои в магазина, докато спре проливният дъжд, който за няколко минути потопи селото в порой. После отиде в полицейския участък и завари господин Кармичаел все още седнал на скамейката в двора, целия вир-вода от дъжда.

Не му обърна внимание. След като изслуша рапорта на дежурния, той накара да отворят килията, където Пепе Амадор изглеждаше дълбоко заспал, проснат по очи на тухления под. Обърна го с крак и са миг със стаено състрадание огледа лицето му, обезобразено от ударите.

— Откога не е ял? — попита той.

— От оная вечер.

Заповяда да го вдигнат. Като го хванаха под мишницата, трима полицаи завлякоха тялото през килията и го сложиха да седне на бетонната платформа, излята на половин метър в стената. На мястото, където бе лежало тялото, остана влажно петно.

Докато двама агенти го държаха седнал, третият държеше главата му изправена, като го бе хванал за косата. Би могло да се помисли, че е умрял, ако не беше неравното дишане и израза на безкрайно изтощение на устните.

Когато полицаите го пуснаха, Пепе Амадор отвори очи и пипнешком се улови за бетонния ръб. После се просна по очи с пресипнало стенание.

Кметът излезе от килията, нареди да му занесат храна и да го оставят малко да поспи. «После — рече той — продължете да го обработвате, докато изплюе всичко, което знае. Не вярвам да издържи дълго.» От балкона той пак видя господин Кармичаел в двора, с лице между дланите, свит на скамейката.

— Ровира — повика кметът. — Идете в дома на Кармичаел и кажете на жена му да изпрати дрехи. После — добави с нетърпящ възражение тон — го докарайте в кабинета.

Тъкмо задрямваше, облакътен на писалището, когато на вратата се почука. Беше господин Кармичаел, облечен в бял и съвсем сух костюм; само обувките му бяха подгизнали като на удавник. Преди да се заеме с него, кметът заповяда на полицая да се върне за чифт обувки.

Господин Кармичаел вдигна ръка към полицая. «Оставете, няма нужда» — каза той. После се обърна към кмета с поглед на сурово достойнство и обясни:

— Това са единствените ми обувки.

Кметът му нареди да седне. Двадесет и четири часа преди това господин Кармичаел бе отведен в бронирания кабинет и бе подложен на дълъг разпит относно имуществото на Монтиел. Бе направил подробно изложение. Накрая, когато кметът бе разкрил намерението си да купи наследството на цената, която щяха да определят вещите лица от общината, Кармичаел бе изразил неотклонното си решение да не позволи това, докато наследството не е уредено.

Този следобед, след два дни глад и стоене на открито, отговорът му бе все тъй непреклонен.

— Ти си инат като магаре, Кармичаел — каза му кметът. — Ако чакаш да се уреди наследството, този разбойник дон Сабас ще бележи със своя знак цялото стадо на Монтиел.

Господин Кармичаел сви рамене.

— О, добре — каза кметът след продължително мълчание. — Знам, че си почтен човек. Но спомни си, че преди пет години дон Сабас даде на Хосе Монтиел пълния списък на хората, които са в контакт с партизаните, и затова бе единственият шеф от опозицията, който можа да остане в селото.

— Остана и друг — каза господин Кармичаел с лека нотка на сарказъм. — Зъболекарят.

Кметът се направи, че не забеляза прекъсването.

— Смяташ ли, че заради един такъв човек, който е способен да продаде ей така за нищо собствените си хора, си заслужава да стоиш двадесет и четири часа на дъжд и пек?

Господин Кармичаел сведе глава и се загледа в ноктите си. Кметът седна върху писалището.

— Освен това — каза накрая меко — помисли за децата си.

Господин Кармичаел не знаеше, че жена му и двамата му по-големи синове бяха идвали при кмета предишната вечер и че той им беше обещал до двадесет и четири часа да го пусне на свобода.

— Не се безпокойте — каза господин Кармичаел, — те знаят как да се справят сами.

Не вдигна глава, докато не усети кмета да се разхожда от единия край на кабинета до другия. Тогава въздъхна и рече: «Имате още една възможност, лейтенант.» Преди да продължи, той го погледна с нежна смиреност:

— Теглете ми куршума.

Не получи никакъв отговор. Миг след това кметът спеше дълбоко в стаята си, а господин Кармичаел се беше върнал на пейката в двора.

Само на две преки от участъка, секретарят на съда беше щастлив. Бе прекарал сутринта в дрямка в дъното на канцеларията и съвсем неизбежно бе видял пищните гърди на Ребека де Асис. То беше като гръм от ясно небе — изведнъж вратата на банята се бе отворила и ослепителната жена, само с един навит на главата пешкир, нададе приглушен писък и затвори прозореца.