Габриел Маркес - В лош час

Прозорците се затваряха по пътя му. Една жена тичаше срещу него с разперени ръце по средата на улицата. Във въздуха се носеха летящи мравки. Преди още да разбере какво се е случило, кметът измъкна револвера от калъфа и хукна.

Група жени се опитваха да разбият вратата на участъка. Неколцина мъже се боричкаха с тях, за да им попречат. Кметът ги разбута, облегна се на вратата и насочи пистолета си към тях.

— Само да мръдне някой, и ще му тегля куршума.

Един полицай, който бе поддържал вратата отвътре, отвори със заредена пушка и наду свирката. Други двама полицаи се показаха на балкона, дадоха няколко изстрела във въздуха и групата се пръсна в края на улицата. В този миг, виеща като кучка, жената се появи на ъгъла. Кметът позна майката на Пепе Амадор. Влезе вътре и от стълбата нареди на полицая:

— Заемете се с тая жена.

Вътре цареше абсолютна тишина. Всъщност кметът не разбра какво беше станало, докато не разбута полицаите, които запречваха входа на килията, и не видя Пепе Амадор. Проснат на пода, свит, с ръце между бедрата. Беше блед, но нямаше следи от кръв.

След като се увери, че няма никаква рана, кметът обърна тялото по гръб, напъха пешовете на ризата в панталоните му и закопча цепката. Накрая затегна и колана.

Когато се изправи, той бе възвърнал самоувереността си, но изражението, с което се обърна към полицаите, разкриваше първите признаци на умора.

— Кой го направи?

— Всички — отвърна русият исполин. — Опита се да избяга.

Кметът го загледа замислено и няколко секунди изглеждаше, че няма какво да каже повече. «Тия приказки вече не минават» — каза после. Приближи се към русия гигант с протегната ръка.

— Дай ми пистолета.

Полицаят свали колана си и му го предаде. След като смени с нови двете изстреляни капсули, кметът ги прибра в джоба си и даде пистолета на друг агент. Русият гигант, който гледаше отблизо, сякаш беше озарен от ореола на нещо детинско, се остави да го отведат в съседната килия. Там се съблече и връчи дрехите си на кмета. Всичко бе извършено без бързане, като на церемония, на която всеки знае какво трябва да прави. Накрая сам кметът заключи килията на убития и излезе на балкона към двора. Господин Кармичаел все така седеше на пейката.

Отведен в кабинета, той не прие поканата да седне. Остана прав пред писалището, отново с прогизнали дрехи, и едва помръдна глава, когато кметът го попита дали е разбрал какво е станало.

— Е, добре — каза кметът. — Още не съм имал време да помисля какво ще правя и дали ще направя нещо. Но каквото и да направя — добави той, — не забравяй следното: щеш не щеш, ти си забъркан в кашата.

Господин Кармичаел продължи да стои унесен пред писалището, със залепнали за тялото му дрехи, леко подута вече кожа, като че ли все още не беше изплувал от третата си нощ на удавник. Кметът напразно чака някакъв признак на живот.

— Тогава проумей положението, Кармичаел, сега сме съдружници.

Каза го сериозно и дори с малко драматизъм. Но, изглежда, това не стигна до съзнанието на господин Кармичаел. Той остана все така неподвижен пред писалището, подут и тъжен, дори след като затвори бронираната врата.

Пред казармата двама полицаи държаха за китките майката на Пепе Амадор. Тримата сякаш си отдъхваха. Жената дишаше спокойно и очите й бяха сухи. Но щом кметът се появи на вратата, тя нададе пресипнал вой и се разтърси с такава сила, че единият от полицаите трябваше да я пусне, а другият с хватка я прикова на земята.

Кметът дори не я погледна. Следван от друг полицай, той се изправи пред групата, която от ъгъла наблюдаваше борбата. Не се обърна лично към никого.

— Ей, кой да е от вас — каза той, — ако искате да предотвратите нещо по-лошо, отведете тая жена у дома й.

Все така следван от полицая, той си проби път сред групата и стигна до съда. Не намери никого. Тогава отиде до къщата на съдията и като блъсна вратата, без да чука, извика:

— Съдия!

Жената на съдията Аркадио, измъчена от тежестта на бременността, отвърна в полумрака:

— Замина си.

Кметът на прага не се помръдна.

— Къде?

— Как къде — отвърна жената, — на майната си.

Кметът даде знак на полицая да влезе вътре. Минаха край жената, без да я погледнат. След като преровиха спалнята и установиха, че никъде няма мъжки вещи, те се върнаха в гостната.

— Кога замина? — попита кметът.

— Преди две нощи — отвърна жената.

Кметът дълго мълча в размисъл.

— Копеле — изкрещя изведнъж. — Може да се скрие на петдесет метра под земята, може да се пъхне отново в корема на мръсната си майка, пак ще го измъкна жив или мъртъв. Ръцете на правителството са дълги.