Габриел Маркес: В лош час

Жената въздъхна.

— Чул ви господ, лейтенант.

Смрачаваше се. Още имаше групички, държани на разстояние от полицаите по ъглите край участъка, но бяха отвели майката на Пепе Амадор и селото изглеждаше спокойно.

Кметът отиде право в килията на убития. Накара да донесат едно платнище и подпомаган от полицая, сложи шапката и очилата на трупа и го уви в платнището. После потърси из участъка въже и тел и овърза тялото в спирала от глезените до главата. Когато свърши, беше се изпотил, но бе възстановил предишния си вид. Все едно, че физически бе смъкнал от гърба си тежестта на трупа.

Едва тогава запали лампата в килията. «Потърси лопата, кирката и една лампа — нареди той на полицая. — После ще повикаш Гонсалес, ще идете в задния двор и ще изкопаете дълбока дупка, в задната част, където е по-сухо.» Каза го по такъв начин, сякаш проумяваше смисъла на всяка дума, докато я изговаряше.

— И запомнете за цял живот — завърши, — това момче не е умряло.

Два часа по-късно още не бяха изкопали гроба. От балкона кметът установи, че на улицата няма никого, с изключение на един от полицаите му, който стоеше на пост и обикаляше от единия до другия ъгъл. Запали лампата на стълбището и се изтегна да почине в най-тъмния ъгъл на залата, като едва чуваше редките писъци на далечен алкараван.

Гласът на отец Анхел го изтръгна от размишленията му. Чу го първо, като се обърна към стоящия на пост полицай, после към някого, който вървеше с него, а накрая позна и другия глас. Остана приведен на сгъваемия стол, докато отново чу гласовете, вече вътре в участъка, и първите стъпки по стълбата. Тогава протегна лявата си ръка в мрака и сграбчи карабината.

Като го видя да се появява на най-горното стъпало на стълбата, отец Анхел се спря. Две стъпала по-надолу стоеше доктор Хиралдо, облечен в къса бяла колосана престилка и с куфарче в ръка. Той разкри острите си зъби.

— Разочарован съм, лейтенанте — каза той весело. — Цял следобед чакам да ме повикате, за да направя аутопсията.

Отец Анхел впи в него бистрите си очи, после се вторачи в кмета. И кметът се усмихна.

— Няма аутопсия — рече той, — тъй като няма и труп.

— Искаме да видим Пепе Амадор — каза свещеникът.

С насочена надолу карабина, кметът продължи да говори на доктора. «И аз бих искал да е така — каза той. — Но нищо не може да се направи.» И престана да се усмихва, когато каза:

— Избяга.

Отец Анхел изкачи още едно стъпало. Кметът вдигна карабината срещу него. «Стойте кротко, отче» — предупреди той. Лекарят на свой ред също изкачи едно стъпало.

— Слушайте, лейтенанте — каза той все още усмихнат, — в това село нищо не остава в тайна. От четири часа следобед всичко знае, че сте направили с момчето същото, което е правил дон Сабас с магаретата, дето ги е продавал.

— Избяга — повтори кметът.

Наблюдавайки лекаря, той едва успя да застане нащрек, когато отец Анхел наведнъж изкачи две стъпала с вдигнати ръце.

Кметът свали предпазителя със сух удар на опакото на ръката и застана неподвижно с разкрачени крака.

— Стой! — извика.

Лекарят хвана свещеника за ръкава на расото. Отец Анхел се закашля.

— Да играем с открити карти, лейтенанте — каза лекарят. За пръв път от много време гласът му стана твърд. — Трябва да направим тази аутопсия. Сега ще изясним загадката за припадъците, които получават задържаните в този участък.

— Докторе — каза кметът, — ако се помръднете от мястото си, ще ви тегля куршума. — Той едва отмести очи към свещеника. — И на вас също, отче.

Тримата останаха неподвижни.

— Освен това — продължи кметът, като се обърна към свещеника — вие трябва да сте доволен, отче, това момче пускаше пасквилите.

— За бога… — започна отец Анхел.

Конвулсивната кашлица не му позволи да продължи. Кметът изчака да премине пристъпът.

— Слушайте — каза тогава, — ще броя до три. След това започвам да стрелям със затворени очи по тази врата. Знайте отсега и завинаги — предупреди изрично лекаря, — край на шегичките. Във война сме, докторе.

Лекарят задърпа отец Анхел за ръкава. Започна да слиза, без да обръща гръб на кмета, и изведнъж се разсмя с пълен глас.

— Така вече ми харесвате, генерале — каза той. — Сега започваме да се разбираме.

— Едно — каза кметът.

Те не чуха следващото число. Когато се разделиха на ъгъла на участъка, отец Анхел беше съсипан и трябваше да извърне лице, защото очите му бяха влажни. Доктор Хиралдо го потупа по рамото, без да престава да се усмихва. «Не се учудвайте, отче — каза му той. — Това е животът.» Като зави на ъгъла до дома си, той погледна часовника на светлината на уличната лампа — беше осем без четвърт.