Габриел Маркес - В лош час

В продължение на половин час секретарят продължи да предъвква в полумрака на канцеларията горчивината от тази халюцинация. Към дванадесет часа той сложи катинара на вратата и отиде да даде нещо за ядене на спомена си.

Като минаваше край телеграфската служба, пощенският управител му направи знак. «Ще имаме нов свещеник — му каза той. — Вдовицата Асис писа писмо на апостолическия префект.» Секретарят го отблъсна.

— Най-голямата добродетел на един мъж — каза той — е да умее да пази тайна.

На ъгъла на площада той срещна господин Бенхамин, който се чудеше как да прескочи локвите пред магазина си. «Ако само знаете, господин Бенхамин» — започна секретарят.

— Какво? — попита господин Бенхамин.

— Нищо — отвърна секретарят. — Ще отнеса тази тайна в гроба.

Господин Бенхамин сви рамене. Като видя как секретарят с младежка пъргавина прескача локвите, той се впусна в приключението.

Докато го нямаше, някой бе занесъл в задната стаичка на магазина три котелки за храна, чинии, прибори и една сгъната покривка. Господин Бенхамин разстла покривката върху масата и подреди нещата, за да обядва. Извърши всичко това с крайна грижливост. Първо изяде супата — жълта, с големи кръгове плуваща мазнина и един гол кокал. В друга чиния яде бял ориз, задушено месо и парче пържена юка. Започваше да става горещо, но господин Бенхамин не обръщаше внимание на това. Когато свърши да обядва и след като събра чиниите накуп и постави канчетата за храна на мястото им, той изпи чаша вода. Канеше се да окачи хамака, когато усети, че някой влиза в магазина.

Един сънен глас запита:

— Тук ли е господин Бенхамин?

Той надникна и видя облечена в черно жена; главата й бе покрита с пешкир, а кожата й бе с пепеляв цвят. Беше майката на Пепе Амадор.

— Няма ме — отвърна господин Бенхамин.

— Вие сте — каза жената.

— Знам — каза той, — но все едно, че ме няма, защото знам за какво ме търсите.

Жената се поколеба на прага на задната стаичка, докато господин Бенхамин продължи да окачва хамака. При всяко издишване от дробовете му излизаше леко свиркане.

— Не стойте там — каза господин Бенхамин остро. — Или си вървете, или влезте.

Жената седна на стола срещу масата и започна мълчаливо да хълца.

— Простете — рече той. — Но трябва да разберете, че ме компрометирате, като стоите там, пред очите на всички.

Майката на Пепе Амадор свали пешкира от главата си и обърса очите си с него. Само по навик господин Бенхамин опипа здравината на въжетата, след като най-после свърши да окачва хамака. После се обърна към жената.

— Значи — рече той, — искате да ви напиша молба.

Жената кимна с глава в знак на съгласие.

— Ето това е — продължи господин Бенхамин. — Вие продължавате да вярвате в молби. В тези времена — поясни той, като сниши глас — справедливостта не се постига с хартии, а с куршуми.

— Така казват всички — възрази тя, — но както виждате, само моят син е в затвора.

Докато говореше, тя развърза възлите на кърпичката, която дотогава стискаше в ръка, и извади няколко смачкани банкноти — осем песос. Протегна ги на господин Бенхамин.

— Това е всичко, което имам — каза тя.

Господин Бенхамин изгледа парите. Вдигна рамене, взе банкнотите и ги остави на масата. «Знам, че е безсмислено — каза той. — Но ще го направя само за да докажа на господ, че съм упорит човек.» Жената мълчаливо му поблагодари и отново зарида.

— Във всеки случай — посъветва я господин Бенхамин — опитайте се да видите момчето и го убедете да каже, каквото знае. В противен случай, все едно, че пишем молби до прасетата. — Тя обърса носа си с пешкира, покри главата си и излезе от магазина, без да се обръща.

Господин Бенхамин спа до четири. Когато излезе на двора, за да се умие, времето беше ясно, а във въздуха кръжаха летящи мравки. След като се преоблече и среса малкото останали му косъма, той отиде в пощата, за да купи лист подпечатана хартия.

Връщаше се в магазина, за да напише молбата, когато разбра, че в селото става нещо. Дочу далечни викове. Група момчета минаха тичешком край него и той ги попита какво става. Без да се спират, те му отвърнаха. Тогава той пое обратно към пощата и върна подпечатаната хартия.

— Вече няма нужда — каза той. — Току-що са убили Пепе Амадор.

Без да се е разсънил напълно, като носеше в едната си ръка колана, а с другата си закопчаваше куртката, кметът с два скока слезе по стълбата на спалнята. Блясъкът на светлината наруши чувството му за време. Още преди да разбере какво става, реши, че трябва да иде в участъка.