Габриел Маркес - В лош час

— Значи, пак започват — каза гласно.

Пак започваха. Както и по-рано, позивите бяха отпечатани на циклостил от двете страни и биха могли да се разпознаят навсякъде и по всяко време по неуловимия отпечатък на тревога, който придава нелегалното.

Мисли дълго в мрака, като сгъваше и разгъваше листчето хартия, преди да вземе някакво решение. Накрая го прибра в джоба си и опипом позна ключовете от килията.

— Ровира! — повика той.

Довереният му полицай изникна от мрака. Кметът му даде ключовете.

— Заеми се с това момче — рече. — Опитай се да го убедиш да ти съобщи имената на хората, които донасят в селото нелегална пропаганда. Ако не успееш с добро — доуточни той, — накарай го да проговори по друг начин.

Полицаят му напомни, че тази нощ е дежурен.

— Остави това — каза му кметът. — Остави всичко друго до нова заповед. — И още нещо — добави, сякаш го бе осенило някакво вдъхновение: — Пусни хората, които са на двора. Тази нощ няма да има патрули.

После повика в блиндирания кабинет тримата полицаи, които по негова заповед бездействаха в участъка. Нареди им да си облекат униформите, които пазеше под ключ в шкафа. Докато те се обличаха, той събра на масата халосните патрони, които предишните вечери бе раздавал на хората от патрулите, и извади от желязната каса шепа куршуми.

— Тази вечер вие ще патрулирате — им каза той, като проверяваше пушките, за да им даде най-добрите. — Не трябва да правите нищо, но нека хората разберат, че именно вие сте на улицата. — След като всички бяха въоръжени, той им раздаде муниции. Изправи се пред тях.

— Но чуйте добре — предупреди ги той, — ако някой от вас извърши някоя глупост, ще бъде разстрелян в двора. — Почака отговор, но такъв не последва. — Ясно ли е?

Тримата мъже — двамата с индиански черти и съвсем обикновен вид, а третият рус, предразположен към гигантизъм и с прозрачно сини очи — изслушаха последните думи, зареждайки пушките. Застанаха мирно.

— Ясно, лейтенант.

— И още нещо — каза кметът и смени тона с по-неофициален. — Асисовци са в селото и няма да е чудно да срещнете някого от тях, пиян, да налита на бой. Каквото и да става, не го закачайте. — И този път не последва очакваният отговор. — Ясно ли е?

— Ясно, лейтенант.

— Е, хайде тогава — заключи кметът. — И бъдете нащрек.

Като затваряше църквата след вечерната молитва, която бе преместил с един час напред заради комендантския час, отец Анхел усети миризма на мърша. Това бе мигновена воня, която не успя да привлече вниманието му. По-късно, докато пържеше зелени банани и топлеше млякото за вечеря, откри причината за миризмата — Тринидад, която от събота беше болна, не бе изхвърлила умрелите мишки. Тогава се върна в църквата, отвори и почисти капаните, а след това се упъти към дома на Мина, на две преки от църквата.

Сам Тото Висбал му отвори вратата. В сумрачното салонче, където имаше няколко кожени табуретки в безпорядък и окачени по стените литографии, майката на Мина и сляпата й баба пиеха в големи чаши някакво горещо и ароматно питие. Мина правеше изкуствени цветя.

— Вече петнадесет години — каза сляпата — не сме ви виждали в тази къща, отче.

Това беше вярно. Всеки следобед той минаваше край прозореца, до който Мина сядаше да прави изкуствени цветя, но никога не влизаше.

— Как минава времето — каза той. После, давайки да се разбере, че бърза, се обърна към Тото Висбал:

— Идвам да ви помоля да пуснете Мина от утре да се заеме с капаните. Тринидад — обясни той на Мина — от събота е болна.

Тото Висбал даде съгласието си.

— Това е губене на време — намеси се сляпата. — В края на краищата тази година светът ще свърши.

Майката на Мина сложи ръка на коляното й, за да я накара да замълчи. Сляпата отстрани ръката й.

— Бог наказва суеверието — каза свещеникът.

— Така е писано — каза сляпата, — кръв ще се лее по улиците и никаква човешка сила не ще е в състояние да я спре.

Свещеникът й хвърли поглед на състрадание — тя беше много стара, извънредно бледа и мъртвите й очи сякаш проникваха в тайната на нещата.

— Ще се къпем в кръв — подигра се Мина.

Тогава отец Анхел се обърна към нея. Видя я как изниква — с гарвановочерна коса и същата бледост като на сляпата, иззад мъгляв облак от разноцветни ленти и хартии. Приличаше на алегорична жива картина от някоя училищна вечеринка.

— А ти — каза й той — работиш в неделя.

— И аз й казах — намеси се сляпата. — Горяща пепел ще се посипе върху главата й.