Габриел Маркес - В лош час

— Не се кълни — смъмра я свещеникът. После запита със спокойния си глас на изповедник: — Я ми кажи, ти с кого спиш?

— С мама и другите момичета — отвърна Тринидад. — Седем в една стая.

— А той?

— В другата стая с мъжете — каза Тринидад.

— Никога ли не е идвал в стаята ти?

Тринидад поклати отрицателно глава.

— Кажи ми истината — настоя отец Анхел. — Хайде, не се страхувай, никога ли не се е опитвал да влезе в стаята ти?

— Веднъж.

— Как стана това?

— Не знам — отвърна Тринидад. — Когато се събудих, го усетих под мрежата против комари, съвсем кротък, и ми каза, че нищо не искал да ми направи, само искал да спи до мене, защото го било страх от петлите.

— От какви петли?

— Не знам — отвърна Тринидад. — Така ми рече.

— А ти какво му каза?

— Че ако не си иде, ще се развикам, за да се събудят всички.

— И той какво направи?

— Кастула се събуди и ме попита какво става, аз й казах нищо, сигурно съм сънувала, тогава той не се помръдна, като че ли беше умрял, и почти не разбрах кога се измъкна от леглото.

— Облечен беше, нали — каза свещеникът някак утвърдително.

— Както си спи — каза Тринидад, — само с панталони.

— Не се ли опита да те пипне?

— Не, отче.

— Кажи ми истината.

— Вярно, отче — настоя Тринидад. — Кълна се в бога.

Отец Анхел отново повдигна главата й и се вторачи в очите й, навлажнени от тъжен блясък.

— Защо не си ми казала това досега?

— Беше ме страх.

— От какво?

— Не знам, отче.

Той сложи ръка на рамото й и дълго я поучава. Тринидад кимаше утвърдително. Когато стигнаха до края, той много тихо взе да се моли заедно с нея: «Господи боже мой Исусе Христе…» Молеше се пламенно, с някакъв страх, като по време на молитвата премисляше живота си, докъдето му позволяваше паметта. В мига, в който трябваше да даде опрощението, той бе обзет от чувството за бедствие.

Кметът блъсна вратата, като викаше: «Съдия!» Жената на съдията Аркадио се появи от спалнята, като бършеше ръцете си в полата.

— Вече две нощи не се е прибирал — рече тя.

— По дяволите — каза кметът. — Вчера не е ходил в канцеларията. Навсякъде го търсих по един спешен въпрос и никой не може да ми каже къде е. Нямате ли представа къде може да бъде?

Жената сви рамене.

— Сигурно е при курвите.

Кметът излезе, без да затвори вратата. Влезе в салона за билярд, където автоматичният грамофон с пълна сила въртеше някаква сантиментална песен, и се насочи право към стаичката в дъното, като викаше: «Съдия!» Дон Роке — собственикът, престана да прелива бутилки ром в една дамаджана. «Няма го тук» — извика той. Кметът мина от другата страна на вратата. Групички мъже играеха на карти. Никой не беше виждал съдията Аркадио.

— Мамка му — каза кметът. — В това село винаги се знае какво прави всеки, а сега, когато ми трябва съдията, никой не знае къде се е заврял.

— Попитайте оня, дето пуска пасквилите — каза дон Роке.

— Не ме дразнете с тия хартийки — рече кметът.

Съдията Аркадио го нямаше и в кантората. Беше девет часът, но съдебният секретар вече дремеше в пруста. Кметът отиде в полицейския участък, накара трима полицаи да се облекат и ги изпрати да търсят съдията Аркадио в салона за танци и в стаичките на жените, които уж приемаха тайно, но които всички познаваха. После излезе на улицата и тръгна напосоки. В бръснарницата, разкрачен на стола и с увито в топла кърпа лице, той откри съдията Аркадио.

— По дяволите, съдия — извика, — от два дни ви търся.

Бръснарят свали кърпата и кметът видя едни подпухнали очи и потъмняло от тридневна брада лице.

— Вас ви няма, а жена ви ражда — каза кметът.

Съдията Аркадио скочи от стола.

— Дявол го взел!

Кметът гръмко се разсмя и го блъсна обратно на стола. «Я не се занасяйте — рече той. — Търся ви за друго.» Съдията Аркадио отново изпружи крака и затвори очи.

— Свършете с това и да вървим в канцеларията — каза кметът. — Чакам ви.

Седна на скамейката.

— Къде, по дяволите, бяхте?

— Насам-натам — отвърна съдията.

Кметът не посещаваше бръснарницата. Веднъж бе видял окачения на стената надпис: «Забранено да се говори за политика» и го беше приел като нещо съвсем естествено. Но този път той привлече вниманието му.

— Гуардиола — повика той.

Бръснарят обърса бръснача в панталона си и зачака.

— Какво има, лейтенанте?

— Кой ти позволи да сложиш това? — попита кметът, като сочеше надписа.

— Опитът — отвърна бръснарят.

Кметът премести една табуретка до стената и се качи, за да свали надписа.