Габриел Маркес - В лош час

Господин Бенхамин, който едно време живееше от писането на прошения, не бързаше за нищо. Времето течеше неуловимо в този магазин, който той изяждаше стотинка по стотинка, докато останаха само един галон петрол и връзка лоени свещи.

— Макар че вали, продължава да е топло — каза момчето.

Господин Бенхамин не беше съгласен. Беше облечен в безукорен бял ленен костюм. Момчето, напротив, беше с изпотена на гърба риза.

— Горещината е въпрос на нагласа — каза господин Бенхамин. — Цялата работа е да не й обръщаме внимание.

Момчето нищо не каза. Отново чукна по сандъчето и миг след това бе приключило работата си. Във вътрешността на мрачния магазин с празни шкафове господин Бенхамин облече сакото си. После си сложи сламена шапка, прекоси улицата, като се пазеше с чадър от ситния дъждец, и почука на прозореца на отсрещната къща. През полуотвореното крило надникна момиче с гарвановочерни коси и много бледа кожа.

— Добър ден, Мина — рече господин Бенхамин. — Няма ли да обядваш?

Тя каза, че още не, и разтвори широко прозореца. Беше седнала пред голям кош, пълен с парчета тел и разноцветна хартия. В скута си държеше кълбо конци, ножица и недовършен букет изкуствени цветя. На грамофона се въртеше някаква плоча.

— Ще бъдеш ли така добра да наглеждаш магазина, докато се върна? — попита господин Бенхамин.

— Ще се забавите ли?

Господин Бенхамин се бе заслушал в плочата.

— Отивам до зъболекаря — отвърна той. — До половин час съм тук.

— А, добре — каза Мина, — защото сляпата не иска да се разсейвам край прозореца.

Господин Бенхамин престана да слуша плочата. «Всички сегашни песни са едни и същи» — каза той. Мина вдигна едно завършено цвете, което се люлееше на дълго стъбло от тел, увито в зелена хартия. Завъртя го между пръстите си, омагьосана от съвършеното допълване на плочата с цветето.

— Вие сте враг на музиката — рече тя.

Но господин Бенхамин се бе отдалечил, като вървеше на пръсти, за да не подплаши лешоядите. Мина не възобнови работата си, докато не го видя да чука на вратата на зъболекаря.

— Според мене — каза зъболекарят, като отваряше вратата — чувствителността на хамелеоните е в очите им.

— Възможно е — съгласи се господин Бенхамин. — Но защо ми го казвате?

— Току-що чух по радиото, че слепите хамелеони не си менят цвета — каза зъболекарят.

След като остави разтворения чадър в ъгъла, господин Бенхамин окачи на един пирон сакото и шапката си и седна на стола. Зъболекарят размачкваше в хаванчето някаква розова каша.

— Много неща се разправят — каза господин Бенхамин.

Не само в този миг, а винаги при всякакви обстоятелства той говореше с някаква тайнствена нотка.

— За хамелеоните ли?

— За всички.

Зъболекарят се доближи до стола с готовата смес, за да направи отпечатъка. Господин Бенхамин свали счупената протеза, уви я в кърпа и я сложи на стъклената полица до стола. Без зъби, с тесните си рамене и мършаво тяло, той приличаше на светец. След като нагласи сместа на небцето му, зъболекарят го накара да затвори уста.

— Така е — каза той, като го гледаше право в очите. — Аз съм страхливец.

Господин Бенхамин се опита да поеме дълбоко въздух, но зъболекарят задържа устата му затворена. «Не — възрази той наум. — Не е това.» Знаеше, както и всички, че зъболекарят бе единственият осъден на смърт, който не напусна дома си. Бяха надупчили стените като решето, бяха му дали срок от двадесет и четири часа, за да напусне селото, но не успяха да го пречупят. Той бе преместил кабинета в една от вътрешните стаи и бе продължил да работи, с револвера наблизо, без да губи самообладание, докато преминаха дългите месеци на терора.

Докато извършваше операцията, зъболекарят няколко пъти видя в очите на господин Бенхамин да проблясва един и същ отговор, изразяващ повече или по-малко безпокойство. Но задържа устата му затворена, докато гипсът се втвърди. После свали отливката.

— Нямах пред вид това — успя да проговори най-после господин Бенхамин. — Имах пред вид пасквилите.

— А-а — каза зъболекарят. — Значи, и ти обръщаш внимание на това.

— Те са признак за разложение — каза господин Бенхамин.

Той отново бе сложил протезата си и сега започваше старателно да си облича сакото.

— Те са признак, че всичко рано или късно се узнава — каза зъболекарят с безразличие. Той погледна през прозореца помътеното небе и предложи: — Ако искаш, почакай да спре дъждът.

Господин Бенхамин окачи чадъра на ръката си. «В магазина няма никой» — отвърна той, като на свой ред се вгледа в набъбналия от вода облак. Помаха с шапка за довиждане.