Габриел Маркес - В лош час

— И си избий тази мисъл от главата, Аурелио — каза вече при вратата. — Никой няма право да те мисли за страхливец само защото си извадил един зъб на кмета.

— В такъв случай — каза зъболекарят — почакай една секунда.

Той отиде до вратата и подаде на господин Бенхамин някакъв сгънат лист.

— Прочети и предай.

Господин Бенхамин нямаше защо да разгъва листа, за да разбере какво е. Изгледа го с отворена уста.

— Пак ли?

Зъболекарят кимна с глава и остана на вратата, докато господин Бенхамин излезе.

В дванадесет жена му го извика да обядва. Анхела — двадесетгодишната му дъщеря, кърпеше чорапи в столовата, обзаведена просто и бедно с мебели, които имаха вид на стари по рождение. Върху дървен перваз към двора бяха наредени боядисани в червено гърнета с билки.

— Горкият Бенхаминсито — каза зъболекарят, като сядаше на мястото си пред кръглата маса, — разтревожил се е от пасквилите.

— Всички са разтревожени — отвърна жена му.

— Сестрите Товар напускат селото — намеси се Анхела.

Майката взе чиниите, за да сипе супата. «Разпродават набързо всичко» — каза тя. Като вдъхна топлия мирис на супата, зъболекарят се почувства чужд за тревогите на жена си.

— Ще се върнат — каза той. — Срамът има къса памет.

Като духаше в лъжицата, преди да изсърба супата, той зачака коментара на дъщеря си — момиче с малко суховат вид, като него, чийто поглед обаче излъчваше необикновена живост. Но тя не отвърна нищо. Заговори за цирка. Каза, че имало някакъв мъж, който с трион разрязвал жена си наполовина, едно джудже, което пеело с глава, навряна в устата на лъва, и един акробат, който правел тройно салтомортале над поставка с ножове. Зъболекарят я слушаше и се хранеше мълчаливо. Накрая обеща, че тази вечер, ако не вали, всички ще идат на цирк.

В спалнята, докато окачваше хамака за следобедния сън, той разбра, че обещанието не бе променило настроението на жена му. Тя също бе готова да напуснат селото, ако им лепнеха пасквил.

Зъболекарят я изслуша, без да се изненада. «Ще е много весело — каза той, — след като не успяха да ни изкарат оттук с куршуми, сега да ни изгонят с някаква хартийка, залепена на вратата.» Той си изу обувките и се пъхна в хамака по чорапи, като я успокояваше:

— Но не се притеснявай, няма никаква опасност да ни залепят пасквил.

— Не щадят никого — каза жената.

— Зависи — възрази зъболекарят. — Те знаят, че с мене е по-различно.

Жената се изтегна в леглото с израз на безкрайна умора.

— Поне да знаеше кой ги слага.

— Който ги слага, той си знае — каза зъболекарят.

Кметът прекарваше по цели дни, без да хапне нищо. Просто забравяше. Дейността му — понякога трескава — беше толкова безредна, колкото и дългите периоди на леност и скука, когато бродеше из селото безцелно или се затваряше в блиндирания кабинет, загубил всякакво чувство за време. Винаги сам, винаги малко завеян, той нямаше никакво увлечение, нито си спомняше някога да се е подчинявал на редовни навици. Тласкан единствено от непоносим глад, той се появяваше в хотела кога да е и ядеше, каквото му сервират.

Този ден обядва със съдията Аркадио. Останаха заедно целия следобед, докато бе узаконена продажбата на терените. Вещите лица изпълниха дълга си. Пълномощникът, назначен временно, изпълни задълженията си в продължение на два часа. Малко след четири, когато влязоха в салона за билярд, двамата имаха вид на завърнали се от тежко пътешествие в бъдещето.

— Значи, свършихме — каза кметът, потривайки ръце.

Съдията Аркадио сякаш не го чу. Кметът го видя как слепешката търси столче край тезгяха и му подаде едно хапче.

— Една чаша вода — нареди той на дон Роке.

— Една студена бира — поправи го съдията Аркадио, опрял чело на тезгяха.

— Или една студена бира — съгласи се кметът и сложи парите върху тезгяха. — Спечели си я с мъжки труд.

След като изпи бирата, съдията Аркадио разтърка корените на косите си с пръсти. Заведението бе празнично развълнувано в очакване на цирковия парад.

Кметът го гледаше от салона за билярд. Разтърсвано от духовите и ударните инструменти, първо мина момиче в сребрист костюм, седнало върху слон-джужде с уши като малангови листа. След това преминаха палячовците и акробатите. Дъждът бе спрял съвсем и последните слънчеви лъчи започваха да стоплят измитата привечер. И когато музиката спря, за да може мъжът на кокили да прочете съобщението, сякаш цялото село се издигна над земята, замлъкнало в чудотворна тишина.