Габриел Маркес - В лош час

— Тук единствено правителството има право да забранява нещо — каза той. — Живеем при демокрация.

Бръснарят възобнови работата си. «Никой не може да забрани на хората да изразяват идеите си» — продължи кметът, като късаше картона. Хвърли парчетата в кошчето за боклук и се приближи до тоалетката, за да си умие ръцете.

— Виждаш ли, Гуардиола — отсъди съдията Аркадио, — това е, защото си много хитър.

Кметът потърси бръснаря в огледалото и го видя погълнат от работата си. Не го изпусна от очи и докато си бършеше ръцете.

— Разликата между преди и сега е — каза той, — че преди управляваха политиците, а сега управлява правителството.

— Чу ли, Гуардиола — каза съдията Аркадио с насапунисано лице.

— Разбира се — каза бръснарят.

Като излязоха, кметът побутна съдията Аркадио към канцеларията. Под безспирния дъждец улиците изглеждаха постлани с калъпи пресен сапун.

— Винаги съм си мислил, че бръснарницата е гнездо на конспиратори — каза кметът.

— Говорят — каза съдията Аркадио, — но нищо повече.

— Тъкмо това ме тревожи — възрази кметът, — че изглеждат прекалено кротки.

— В историята на човечеството — заключи съдията — не е имало нито един бръснар конспиратор. И тъкмо обратното, не е имало нито един шивач, който да не е бил такъв.

Кметът не пусна ръката на съдията Аркадио, докато не го настани във въртящия се стол. Секретарят влезе в кантората, като се прозяваше. Носеше лист хартия, изписан на машина. «Ха така — каза му кметът, — ще работим.» Отметна фуражката си назад и взе листа.

— Какво е това?

— За съдията е — отвърна секретарят. — Списък на лицата, за които не са писани пасквили.

Кметът се обърна към съдията Аркадио с израз на недоумение.

— Ах, мамка му! — възкликна той. — Значи, и вие обръщате внимание на тая история.

— Все едно, че четеш криминален роман — оправда се съдията.

Кметът прочете списъка.

— Това е добра сделка — обясни секретарят, — авторът трябва да е някой от тия. Не е ли логично?

Съдията Аркадио взе листа от ръката на кмета. «Тоя е глупав като задник — обърна се той към кмета. После заговори на секретаря: — Ако аз пускам пасквилите, първото, което ще направя, е да лепна един на собствената си къща, за да не възбудя подозрение.» И попита кмета:

— Нали, лейтенанте?

— Това са глупости на хората — каза кметът — и те да си се оправят. Ние няма защо да си пъхаме гагата в тая работа.

Съдията Аркадио скъса листа, смачка го на топка и я запрати на двора:

— Естествено.

Още преди да чуе отговора, кметът вече беше забравил случката. Той опря длани на писалището и рече:

— Добре, това, което искам да проверите във вашите книги, е следното: поради наводненията хората от долния квартал пренесоха домовете си на терена зад гробището, който е моя собственост. Какво трябва да направя в такъв случай?

Съдията Аркадио се усмихна.

— За това нямаше нужда да идваме в канцеларията — рече. — Това е най-простото нещо на света — общината присъжда местата на наемателите и заплаща съответното обезщетение на този, който докаже, че е законен притежател.

— Имам документи — каза кметът.

— Тогава трябва само да се назначат вещи лица, за да направят оценката — каза съдията. — Общината плаща.

— Кой трябва да ги назначи?

— Можете вие самият да ги назначите.

Кметът се отправи към вратата, като наместваше кобура на пистолета си. Като го гледаше как се отдалечава, съдията Аркадио си помисли, че животът не е нищо друго освен непрекъсната поредица от възможности за оцеляване.

— Човек не бива да нервничи за един толкова обикновен въпрос — усмихна се той.

— Не нервнича — каза кметът сериозно, — но все пак си е работа.

— Преди това, естествено, ще трябва да назначите пълномощника — намеси се секретарят.

Кметът се обърна към съдията:

— Вярно ли е?

— При извънредно положение това не е абсолютно наложително — каза съдията, — но естествено вашето положение ще бъде по-сигурно, ако в сделката посредничи пълномощникът, още повече, че вие сте собственик на спорните места.

— Тогава ще трябва да се назначи — рече кметът.

Господин Бенхамин сложи другия си крак върху сандъчето, без да откъсва очи от лешоядите, които си оспорваха някакво черво насред улицата. Наблюдаваше тромавите движения на птиците, надути и префърцунени, сякаш танцуваха някакъв старинен танц, и се възхити от вярната представа, която даваха за тях мъжете, маскиращи се като лешояди на Петдесетница. Седналото в краката му момче намаза с цинков окис другата обувка и отново почука по сандъчето, за да сложи другия си крак върху поставката.