Габриел Маркес - В лош час

Почувства се по-добре, когато светлините угаснаха. Тогава оглушителната музика на високоговорителя спря, но стана по-силна вибрацията на електрическия генератор, инсталиран в дървена кутия до прожекционния апарат.

Преди филма пуснаха реклами. Шум от приглушен шепот, бързи стъпки и пресеклив смях раздвижиха за няколко минути полумрака. Внезапно стреснат, кметът помисли, че това тайно вмъкване в киното прилича на подстрекателство срещу строгите норми на отец Анхел.

Дори само по вълна̀та от одеколон той би познал собственика на киносалона, когато той мина покрай него.

— Разбойник — пошушна му той, като го хвана за лакътя. — Ще трябва да платиш специален данък.

Като се смееше през зъби, собственикът седна до него.

— Филмът е хубав — рече.

— Аз лично — каза кметът — бих предпочел всички да са лоши. Няма нищо по-скучно от моралното кино.

Преди години никой не би приел много сериозно тази камбанна цензура. Но всяка неделя, на литургията, отец Анхел посочваше от амвона и прогонваше от църквата ония жени, които през седмицата бяха нарушили забраната му.

— Спаси ни задната вратичка — каза собственикът.

Кметът се бе загледал в остарелия кинопреглед. Заговори, като се спираше, когато нещо привлечеше вниманието му на екрана.

— Навсякъде е така — рече той. — Попът не дава причастие на жените, които носят къси ръкави, а те продължават да си ги носят, но си прикачват дълги ръкави, преди да влязат в църква.

След кинопрегледа пуснаха реклама за филма през следващата седмица. Гледаха я мълчаливо. Когато свърши, собственикът се наведе към кмета.

— Лейтенанте — прошепна той, — купете ми тая история.

Кметът не откъсна очи от екрана.

— Не е изгодна.

— За мене не е — каза собственикът. — Но за вас ще бъде истинска мина. Естествено на вас попът няма да ви играе номера с камбаната.

Кметът размисли, преди да отговори.

— Нрави ми се — рече той.

Но не каза нищо конкретно. Сложи крака на предната скамейка и се изгуби из лабиринта на някаква оплетена драма, която в края на краищата, както си помисли, не заслужаваше повече от четири камбани.

Като излезе от киното, той се отби в салона за билярд, където се разиграваше лотария. Беше горещо и радиото прецеждаше някаква насечена музика. След като изпи бутилка минерална вода, кметът си тръгна да спи.

Повървя безгрижно по брега, като усещаше в мрака набъбналата река, шепота на утробата й и миризмата й на голямо животно. Пред вратата на спалнята си той рязко спря. Отскочи назад и измъкна револвера от кобура.

— Излезте на светло — каза с напрегнат глас, — или ще ви надупча.

Някакъв много нежен глас долетя от тъмното.

— Не бъдете нервен, лейтенанте.

Той не прибра револвера, докато този, който се криеше, не излезе на светло. Беше Касандра.

— Спаси се по чудо — рече кметът.

Поведе я към спалнята. Доста време Касандра говори, следвайки някаква неравна траектория. Бе седнала в хамака и както говореше, свали обувките си и погледна някак наивно яркочервените си лакирани нокти на краката.

Седнал срещу нея, кметът си вееше с фуражката и продължаваше да разговаря с безупречна коректност. Отново бе запушил. Когато удари дванадесет, тя се опъна по очи в хамака, протегна към него ръката си, украсена с дрънкащи гривни, и го щипна по носа.

— Късно е, момче — каза тя. — Загаси лампата.

Кметът се усмихна.

— Не те повиках за това — каза той.

Тя не разбра.

— Знаете ли да гледате? — попита кметът.

Касандра отново седна в хамака. «Естествено» — отвърна. А после, като разбра, тя си сложи обувките.

— Но не нося картите — рече.

— Който иска да яде — усмихна се кметът, — си носи и лъжица.

Той извади опърпано тесте карти от дъното на куфара. Тя огледа внимателно всяка карта, от едната и от другата страна. «Другите карти са по-хубави — каза тя. — Но все пак важно е връзката.» Кметът придърпа една масичка, седна срещу нея и Касандра изтегли картата.

— На любовта или на работата? — попита тя.

Кметът обърса потта от ръцете си.

— На работата — отвърна той.

Някакво безстопанствено магаре се приюти от дъжда под стряхата на свещеническия дом и цяла нощ хвърля къчове срещу стената на спалнята. Това бе неспокойна нощ. След като успя да заспи за малко на разсъмване, отец Анхел се събуди с чувството, че е покрит с прах. Задрямалите под дъжда нарди, миризмата на нужника, а след това отзвучаха петте камбанни удара, и мрачната вътрешност на църквата — всичко изглеждаше като някакъв заговор, за да направи утрото по-тежко.