Габриел Маркес - В лош час

— Винаги съм смятал, скъпи дон Сабас, че единствената ви добродетел е безсрамието.

Болният се оживи. Нападките на лекаря предизвикваха у него някакво внезапно подмладяване. «И половата ми потентност» — каза той и придружи думите си със свиване на ръка, което можеше да мине за жест за раздвижване на кръвта, но на лекаря се стори красноречиво безсрамен. Дон Сабас тромаво надигна задник.

— Затова си умирам от смях с тия пасквили — продължи той. — Казват, че синовете ми запретвали полата на всяко напъпило момиченце из околността, а аз казвам — на баща си са се метнали.

Преди да се сбогува, доктор Хиралдо трябваше да изслуша спектралната рекапитулация на сексуалните приключения на дон Сабас.

— Щастлива младост — възкликна накрая болният. — Щастливи времена бяха. Тогава едно шестнайсетгодишно момиче струваше по-малко от една юница.

— От тези спомени ще ви се увеличи захарта — каза лекарят.

Дон Сабас отвори уста.

— Напротив — възрази той. — Те са по-добри от проклетите ви инжекции с инсулин.

Когато излезе на улицата, лекарят имаше усещането, че по вените на дон Сабас е започнал да тече сладък сок. Но друго нещо го тревожеше — пасквилите. От дни насам в кабинета му достигаха най-различни слухове. Този следобед, след посещението при дон Сабас, той разбра, че всъщност от една седмица не бе чул да се говори за нищо друго.

През следващия час направи още няколко визитации и навсякъде говореха само за пасквилите. Изслуша разказите, без да коментира, като си даваше вид на шеговито безразличен, а всъщност се мъчеше да стигне до някакво заключение. Връщаше се в кабинета си, когато отец Анхел, който излизаше от дома на вдовицата Монтиел, го изтръгна от размислите му.

— Как са болните, докторе? — попита отец Анхел.

— Моите са добре, отче — отвърна лекарят. — А вашите?

Отец Анхел прехапа устни. Хвана лекаря под ръка и заедно тръгнаха през площада.

— Защо питате?

— И аз не знам — каза лекарят. — Имам сведения, че сред вашата клиентела се шири тежка епидемия.

Отец Анхел се отклони от темата, което на доктора се стори съзнателно.

— Току-що говорих с вдовицата Монтиел — рече свещеникът. — Тази нещастна жена е със съвсем разстроени нерви.

— Може да е от угризение на съвестта — постави диагноза лекарят.

— Натрапчивата мисъл за смъртта.

Макар да живееха в противоположни посоки, отец Анхел го придружи до кабинета му.

— Сериозно, отче — започна отново лекарят. — Какво мислите за пасквилите?

— Не мисля за тях — отвърна свещеникът. — Но ако ме накарате да го сторя, ще ви кажа, че те са дело на завистта в едно достойно за пример село.

— Така ние, лекарите, не поставяхме диагнози дори в Средновековието — възрази доктор Хиралдо.

Спряха се пред кабинета. Като си вееше бавно, отец Анхел за втори път този ден каза, че «не бива да отдаваме на случая значението, което той не заслужава». Доктор Хиралдо се почувства разтърсен от някакво дълбоко отчаяние.

— Откъде знаете, отче, че няма нищо вярно в това, което пишат пасквилите?

— Щях да го знам от изповедите.

Лекарят студено го погледна право в очите.

— Още по-лошо, че не го знаете от изповедите — каза той.

Същия този следобед свещеникът забеляза, че и в домовете на бедните говорят за пасквилите, но по различен начин и дори с някаква здрава радост. Вечеря неохотно, след като прочете молитвата, измъчван от остро главоболие, което отдаде на обедните кюфтета. После потърси моралната оценка за филма и за пръв път през живота си изпита някакво смътно чувство за гордост, когато удари дванадесетте удара на абсолютната забрана. Накрая облегна една табуретка на входната врата и усещайки, че главата му се пръска от болка, реши публично да провери кои влизат в киното, пренебрегвайки предупреждението му.

Влезе кметът. Наместил се в един ъгъл в партера, той изпуши две цигари още преди да започне филмът. Подутината вече съвсем беше спаднала, но тялото му още страдаше от спомена за преминалите нощи и ефекта от хапчетата, затова от цигарите му се повдигна.

Киносалонът представляваше двор, ограден с циментов зид, покрит с поцинкована ламарина до средата на партера и обрасъл с трева, която, изглежда, всяка сутрин се съживяваше, наторявана с дъвка и цигарени угарки. За миг пред очите на кмета заплуваха пейките от нерендосани дъски, желязната решетка, която отделяше партера от галерията, и той зърна шеметно трептене по боядисаната в бяло стена в дъното, където се прожектираше филмът.