Габриел Маркес - В лош час

— Какво става на другия бряг? — попита тя.

— Мъчат се да измъкнат една умряла крава — отвърна господин Кармичаел.

— Значи, това е било — каза вдовицата. — Цяла нощ сънувах тая миризма. — Тя погледна господин Кармичаел, погълнат от работата си, и добави: — Сега ни липсва само потопът.

Господин Кармичаел отговори, без да вдигне глава:

— Той започна преди петнадесет дни — рече.

— Така е — съгласи се вдовицата, — но сега стигнахме до края. Остава ни само да легнем в гроба под открито небе и да чакаме смъртта.

Господин Кармичаел я слушаше, без да прекъсва сметките. «Преди години се оплаквахме, че в това село нищо не се случва — продължи вдовицата. — Изведнъж започна трагедията, сякаш господ бе наредил да се случат наведнъж всички неща, които толкова години не се бяха случвали.»

От мястото си до касата господин Кармичаел се обърна да я погледне и я видя облакътена на прозореца, вперила очи в отсрещния бряг. Носеше черен костюм с дълги ръкави и си гризеше ноктите.

— Когато дъждовете отминат, нещата ще се оправят — каза господин Кармичаел.

— Няма да отминат — пророкува вдовицата. — Нещастието никога не идва само. Не видяхте ли Росарио де Монтеро?

Господин Кармичаел я бе видял. «Всичко това е някакъв безпричинен скандал — каза той. — Ако човек обръща внимание на пасквилите, накрая ще се побърка.»

— Пасквилите — въздъхна вдовицата.

— Вече написаха и моя — каза господин Кармичаел.

Тя се доближи до писалището с изумен вид.

— Вашия?

— Моя — потвърди господин Кармичаел. — Изписаха един — и голям, и пълен, и го залепиха в събота миналата седмица. Приличаше на киноафиш.

Вдовицата придърпа един стол към писалището. «Това е безобразие — възкликна тя. — Какво може да се каже за такова примерно семейство като вашето?» Господин Кармичаел не беше разтревожен.

— Тъй като жена ми е руса, децата ни са най-различни — обясни той. — Представете си, единадесет са.

— Естествено — рече вдовицата.

— А в пасквила пишеше, че аз съм баща само на мургавите. И се изреждаха бащите на другите. Замесен е дори дон Чепе Монтиел, лека му пръст.

— Мъжът ми!

— Вашият и на други четири госпожи — каза господин Кармичаел.

Вдовицата бе започнала да плаче. «За щастие децата ми са далече — нареждаше тя. — Пишат, че не искат да се върнат в тая дивашка страна, където убиват студенти по улицата, а аз им отговарям, че имат право да си останат в Париж завинаги.» Господин Кармичаел поизвърна стола си, защото разбра, че всекидневният досаден епизод бе започнал отново.

— Вие няма защо да се тревожите — рече той.

— Напротив — изхлипа вдовицата. — Аз първа трябваше да си събера партушините и да се махна от това село, макар да се затрият тези земи и тези всекидневни разправии, които са на дъното на всички нещастия. Не, господин Кармичаел, не ми трябва златен плювалник, за да храча кръв.

Господин Кармичаел се опита да я утеши.

— Вие трябва да поемете своята отговорност — рече той. — Такова богатство не може да се хвърли на улицата.

— Парите са дяволска измислица — каза вдовицата.

— Но в този случай те са резултат от тежкия труд на дон Чепе Монтиел.

Вдовицата захапа пръсти.

— Вие знаете, че това не е вярно — възрази тя. — Това са мръсно спечелени пари и първият, който заплати за това, като умря, без да се причести, бе Хосе Монтиел.

Не за пръв път го казваше.

— Вината, естествено, е на този звяр — възкликна тя, като посочи кмета, който минаваше по отсрещния тротоар под ръка с импресариото на цирка. — Но на мен се пада изкуплението.

Господин Кармичаел я остави сама. Пъхна в една картонена кутия пачките банкноти, вързани с ластичета, и застанал на вратата към двора, започна да вика ратаите по азбучен ред.

Докато мъжете получаваха седмичната си заплата, вдовицата Монтиел ги усещаше как минават, без да отвръщат на поздравите. Живееше сама в мрачната къща с девет стаи, където бе умряла Мама Гранде и която Хосе Монтиел бе купил, без да подозира, че вдовицата му ще трябва в нея да понася самотата до смъртта си. Нощем, докато обикаляше с пръскачката с флайтокс празните стаи, тя срещаше Мама Гранде, която трепеше въшки по коридорите, и я питаше: «Кога ще умра?» Но тези щастливи срещи с отвъдното бяха успели само да увеличат съмненията й, защото отговорите, както на всички мъртъвци, бяха глупави и противоречиви.

Малко след единадесет вдовицата през сълзи видя отец Анхел да прекосява площада. «Отче, отче» — повика тя, чувствайки, че с този вик прави последната крачка. Но отец Анхел не я чу. Бе почукал на вратата на вдовицата Асис, на отсрещния тротоар, и вратата предпазливо се бе отворила, за да го пропусне да влезе.