Габриел Маркес - В лош час

— Педерасти — извика кметът. — Вместо да клюкарствате като жени, още от вчера трябваше да организирате група, която да измъкне тая крава.

Неколцина мъже го наобиколиха.

— Петдесет песос — предложи кметът — на оня, който до един час ми донесе в канцеларията рогата на тая крава.

На края на кея се вдигна врява. Някои бяха чули предложението на кмета и скачаха в лодките, като си подхвърляха взаимни предизвикателства, докато развързваха въжетата. «Сто песос — удвои сумата кметът, също въодушевен. — По петдесет песос за всеки рог.» Отведе импресариото до края на кея. Двамата изчакаха, докато първите лодки стигнаха плитчините на другия бряг. Тогава кметът се обърна усмихнат към импресариото.

— Това е щастливо село — рече.

Импресариото потвърди с кимване. «Единственото, което ни липсва, са ей такива неща — продължи кметът. — Хората прекалено много мислят за разни щуротии, защото нямат занимания.» Малко по малко около тях се насъбра групичка деца.

— Циркът е там — рече импресариото.

Кметът го влачеше под ръка към площада.

— Какво правите? — попита той.

— Всичко — отвърна импресариото, — пълен спектакъл за малки и големи.

— Това не е достатъчно — възрази кметът. — Необходимо е също така да е достъпен за всички.

— И това имаме пред вид — каза импресариото.

Заедно стигнаха до празното място зад киносалона, където бяха започнали да издигат палатката. Мъже и жени с тъжен вид вадеха декори и бои от огромните обковани с месинг сандъци. Когато последва импресариото между скупчените хора и вехтории, стискайки ръка на всички артисти, кметът се почувства като след корабокрушение. Едра жена с решителни жестове и с извънредно много златни пломби огледа ръката му, след като я стисна.

— Има нещо странно в бъдещето ти — рече тя.

Кметът отдръпна ръка, без да успее да потисне мигновено чувство на досада. Импресариото потупа жената с камшика по ръката. «Остави лейтенанта на мира» — каза й той, без да се спира, побутвайки кмета към дъното на празното място, където бяха зверовете.

— Вие вярвате ли в това?

— Зависи — каза кметът.

— Мене не успяха да ме убедят — каза импресариото. — Когато човек се занимава с тия работи, накрая започва да вярва само в човешката воля.

Кметът огледа задрямалите от жегата животни. От клетките се носеше топъл и кисел дъх и нещо като безнадеждна мъка трептеше в ритмичното дишане на зверовете. Импресариото поглади с камшика муцуната на един леопард, който гальовно се изви с леко ръмжене.

— Как се казва? — попита кметът.

— Аристотел.

— Питам за жената — поясни кметът.

— А-а — проточи импресариото, — наричаме я Касандра, огледало на бъдещето.

Кметът направи отчаяна физиономия.

— Бих искал да спя с нея — каза той.

— Всичко е възможно — каза импресариото.

Вдовицата Монтиел дръпна пердетата на спалнята си, като мърмореше: «Горкичките мъже.» Подреди нещата на нощната масичка, прибра в чекмеджето броеницата и молитвеника и изтри подметките на сините си чехли о тигровата кожа, просната пред леглото. После направи пълна обиколка на стаята, за да заключи тоалетката, трите врати на гардероба и квадратния шкаф, върху който се мъдреше един гипсов Свети Рафаел. Накрая заключи и стаята.

Докато слизаше по широката стълба, постлана с плочи с издълбани плетеници, тя си мислеше за странната съдба на Росарио де Монтеро. Когато я видя как завива зад ъгъла на пристанището, с прилежната си стойка на ученичка, научена да не обръща глава, вдовицата Монтиел, надвесена над решетките на балкона, предусети, че нещо, което много отдавна бе започнало да свършва, най-после бе свършило.

На площадката на стълбата я посрещна панаирджийският кипеж на нейния двор. От едната страна на перилата имаше скеле с пити сирене, увити в млади листа; по-натам в един трем бяха наредени чували със сол и мехове с мед, а в дъното на двора се виждаше обор с мулета и коне и седла, окачени на напречните греди. Къщата беше просмукана с неизменната миризма на товарни животни, смесена с дъха на щавени кожи и смляна захарна тръстика.

В канцеларията вдовицата каза добър ден на господин Кармичаел, който отделяше пачки банкноти на писалището и сверяваше сумите в сметководната книга. Когато отвори прозореца, който гледаше към реката, утринната светлина нахлу в салона, отрупан с евтини украшения, с големи кресла в сиви калъфи и увеличен портрет на Хосе Монтиел с траурна лентичка на рамката. Вдовицата усети вонята на мърша още преди да съзре лодките по плитчините на отсрещния бряг.