Габриел Маркес - В лош час

Телеграфистът го повика от хотела.

— Получихте ли телеграмата?

Доктор Хиралдо не я бе получил.

— Съобщете условията за изпращането, подписан Аркофан — издекламира по памет телеграфистът.

Заедно отидоха до пощенската служба. Докато лекарят пишеше отговора, служителят започна да клюма.

— Това е от солната киселина — обясни лекарят без особена научна убеденост. И въпреки предчувствието си добави утешително, след като свърши да пише: «Може би тази вечер ще вали.»

Телеграфистът преброи думите. Лекарят не му обърна внимание. Гледаше една обемиста книга, отворена до апарата. Попита дали е роман.

— «Клетниците» на Виктор Юго — изтрака телеграфистът. Запечата копието на телеграмата и се върна до тезгяха с книгата в ръка. — Мисля, че с тази ще откараме до декември.

Доктор Хиралдо знаеше от години, че телеграфистът запълва свободните си часове, като предава поеми на телеграфистката в Сан Бернардо дел Виенто. Не знаеше, че й чете и романи.

— Това е твърде сериозна книга — каза той, като разлистваше оръфания том, който събуди в паметта му смътни юношески вълнения. — Александър Дюма би бил по-подходящ.

— Тя харесва тази — обясни телеграфистът.

— Познаваш ли я вече?

Телеграфистът отрицателно поклати глава.

— Но все едно, че я познавам — каза той. — Бих я разпознал във всяко кътче на света по това как подскача на «р»-тата.

И този следобед доктор Хиралдо имаше запазен час за дон Сабас. Завари го изтощен в леглото, загърнат в пешкир от кръста нагоре.

— Хубави ли бяха бонбоните? — попита лекарят.

— От жегата е — оплака се дон Сабас, като извърна към вратата огромното си туловище на баба. — Бих си инжекцията след обяда.

Доктор Хиралдо отвори чантата си върху поставена до прозореца маса. Щурците цвърчаха в двора, а в стаята беше като в парник. Седнал в подлогата, дон Сабас пусна вяла струя урина. Когато лекарят взе в стъклената тръбичка проба от кехлибарената течност, болният се почувства ободрен. Като наблюдаваше анализа, той каза:

— Внимавайте много, докторе, защото не искам да умра, без да узная как свършва тази история.

Доктор Хиралдо пусна една синя таблетка в стъкленицата.

— Коя история?

— С пасквилите.

Дон Сабас го проследи с кротък поглед, докато лекарят загряваше тръбичката на пламъка на спиртника. Подуши. Безцветните очи на болния го чакаха с въпрос.

— Добре — каза лекарят, докато изливаше пробата в подлогата. После внимателно изгледа дон Сабас: — И вие ли обръщате внимание на тази история?

— Аз не — отвърна болният. — Но чудесно се забавлявам със страха на хората.

Доктор Хиралдо приготвяше спринцовката за подкожни инжекции.

— Освен това — продължи дон Сабас — на мене ми лепнаха пасквил преди два дни. Все същите глупости — лудориите на синовете ми и историята с магаретата.

Лекарят притисна артерията на дон Сабас с каучуковата сонда. Болният повтори това за магаретата и накрая трябваше да разкаже историята, защото на доктора му се струваше, че не я знае.

— Това е една сделка с магарета, която направих преди двадесет години — каза дон Сабас. — Работата е там, че всички продадени от мене магарета след два дни умираха без никакви следи от насилие.

Протегна ръката си с отпуснати меса на лекаря, за да му вземе кръв. Когато доктор Хиралдо затисна мястото с памуче, дон Сабас сгъна лакътя си.

— И знаете ли какво измислиха хората?

Лекарят поклати глава.

— Пуснаха слуха, че съм се промъквал нощем в градините и съм застрелвал магаретата, като съм пъхал револвера в задниците им.

Доктор Хиралдо прибра в джоба на сакото си стъклената тръбичка с кръвната проба.

— Тази история има всички изгледи да е вярна — рече той.

— Хапели са ги змиите — каза дон Сабас, седнал в леглото като ориенталски идол. — Но все пак трябва да си голям страхопъзльо, за да пишеш в пасквили нещо, което цял свят го знае.

— Това винаги е била характерна черта на пасквилите — рече лекарят. — Пишат в тях това, което цял свят знае и което наистина почти винаги е вярно.

Дон Сабас за миг усети, че му прилошава. «Наистина» — измънка той, като бършеше с чаршафа потта от подпухналите си клепачи. После веднага реагира:

— Работата е там, че в тази страна зад всяко богатство се крие по едно умряло магаре.

Лекарят чу изречението, надвесен над легена. Видя отразена във водата собствената си реакция — едни толкова съвършени зъби, че не приличаха на естествени. Като погледна пациента през рамо, той каза: