Габриел Маркес - В лош час

— Пълномощникът бе назначен от общинския съвет — обясни съдията Аркадио. — Тъй като сега няма общински съвет, режимът на извънредно положение ви дава право вие да го назначите.

Кметът го изслуша, като същевременно подписа писмото, без да го чете. После ентусиазирано подхвърли нещо, но секретарят направи забележка от етическо естество относно препоръчаната от началника му процедура. Съдията Аркадио настоя — това било извънредна процедура при режим на извънредно положение.

— Нрави ми се — каза кметът.

Свали фуражката, за да си повее, и съдията Аркадио погледна следата от кокардата, отбелязала се на челото му. По начина, по който си вееше, разбра, че кметът не бе престанал да мисли по въпроса. Изтърси пепелта от цигарата с дългия закривен нокът на кутрето си и зачака.

— Идва ли ви наум някой кандидат? — попита кметът.

Беше съвсем очевидно, че се обръща към секретаря.

— Някой кандидат — повтори съдията, затваряйки очи.

— Аз на ваше място бих назначил някой почтен човек — каза секретарят.

Съдията отбеляза безсмислието. «Това се подразбира от само себе си» — каза той и погледна последователно двамата мъже.

— Например — рече кметът.

— Сега не ми идва наум — каза съдията умислен.

Кметът се отправи към вратата. «Помислете си — рече той. — Когато приключим историята с наводненията, ще се заемем с пълномощника.» Секретарят остана приведен към машината, докато престана да чува потракването на токовете на кмета.

— Той е луд — рече тогава. — Преди година и половина строшиха главата на пълномощника с приклади, а сега търси кандидат, за да му предложи мястото.

Съдията Аркадио рязко се изправи.

— Отивам си — каза той. — Не искам да ми разваляш обеда с ужасяващите си разкази.

Той напусна канцеларията. В обедния въздух се носеше нещо злокобно. Секретарят го надуши със своята чувствителност към суеверието. Когато слагаше катинара, му се стори, че върши нещо забранено. Побягна. При вратата на телеграфната служба настигна съдията Аркадио, който искаше да разбере дали трикът с картите може по някакъв начин да се приложи в покера. Телеграфистът отказа да разкрие тайната. Но беше готов да повтаря безкрайно трика, за да предостави на съдията Аркадио възможността сам да открие ключа. Секретарят също се загледа в картите. Накрая стигна до някакво заключение. Съдията Аркадио, напротив, дори не погледна трите карти. Знаеше, че са същите, които бе избрал наслуки и които телеграфистът изваждаше, без да ги е видял.

— Това си е магия — каза телеграфистът.

Съдията Аркадио тогава мислеше само, че ще трябва да пресече улицата. Когато се примири да тръгне, хвана секретаря под ръка и го принуди заедно с него да цамбурне във въздуха от разтопено стъкло. Изплуваха на сенчестия тротоар. Тогава секретарят му обясни ключа на трика. Беше толкова прост, че съдията Аркадио се почувства засегнат.

Повървяха известно време, без да си продумат.

— Естествено — каза изведнъж съдията с неоснователно озлобление — вие не сте събрали данните.

Секретарят помълча, като се мъчеше да улови смисъла на изречението.

— Много е трудно — каза накрая. — Повечето пасквили ги късат още преди разсъмване.

— Това е още един трик, който не разбирам — каза съдията Аркадио. — На мене не би ми отнел съня някакъв пасквил, който никой не чете.

— Там е работата — каза секретарят, като се спря, защото бе стигнал до дома си. — Това, което отнема съня, не са пасквилите, а страхът от пасквилите.

Макар и непълни, съдията Аркадио поиска да се запознае с данните, събрани от секретаря. Отбеляза си случаите, с имена и дати — единадесет за седем дни. Нямаше никаква връзка между единадесетте имена. Всички, които бяха видели пасквилите, казваха, че са написани с четка, със синьо мастило и печатни букви, размесени главни и малки, като че ги е писало дете. Правописът бил толкова абсурден, че грешките изглеждали предварително обмислени. Не откривали никаква тайна — всичко, което се казвало в тях, отдавна било всеизвестно. Бе направил всички възможни предположения, когато сириецът Мойсес го повика от магазина:

— Имате ли едно песо?

Съдията Аркадио не разбра. Но обърна джобовете си — двадесет и пет сентавос и една североамериканска монета, която си носеше като амулет още от университета. Сириецът Мойсес взе двадесет и петте сентавос.

— Изберете си каквото искате и ще ми го платите, когато искате — каза той. Раздрънка монетите в празното чекмедже. — Не исках да удари пладне, без да съм направил сефтето.