Габриел Маркес - В лош час

— Времето минава — рече.

— При всички случаи трябва да се изпрати в сряда — каза кметът. — Утре ще се уреди каквото има да се урежда и следобед ще го изповядате.

— В колко часа?

— В четири.

— Дори да вали?

Кметът с един-единствен поглед изстреля цялото нетърпение, сдържано през двете седмици страдание.

— Дори да е настъпил краят на света, отче.

Болката бе станала неподатлива към хапчетата. Кметът окачи хамака на балкона на стаята си и се опита да заспи при първия вечерен хлад. Но преди осем пак изпадна в отчаяние и слезе на площада, унесен в потискаща вълна от жега.

След като поскита наоколо, без да намери вдъхновението, което му липсваше, за да превъзмогне болката, той влезе в киносалона. Това беше грешка. Бръмченето на военните самолети усили болката. Още преди антракта той напусна салона и стигна до аптеката в момента, в който дон Лало Москоте се канеше да затваря вратата.

— Дайте ми най-силното, което имате за зъбобол.

Аптекарят изгледа бузата му с изумен поглед. После отиде до дъното на помещението, минавайки край два реда шкафове със стъклени вратички, изцяло заети от фаянсови бурканчета, на които със сини букви бе изписано наименованието на съдържанието. Като го видя гърбом, кметът разбра, че този мъж с охранен розов врат може да изживява миг на щастие. Познаваше го. Живееше в две стаи в дъното на аптеката, а съпругата му — дебела жена, от много години беше парализирана.

Дон Лало Москоте се върна при тезгяха с фаянсово бурканче без етикет и като го отвори, от него лъхна миризма на билки.

— Какво е това?

Аптекарят зарови пръсти в сухите семена в бурканчето. «Мокреш — отвърна. — Ще го сдъвчете добре и ще преглъщате сока малко по малко. Това е най-доброто средство за отоци.» Изсипа няколко семенца в дланта си и като гледаше кмета над очилата, му рече:

— Отворете уста.

Кметът се извърна. Завъртя бурканчето, за да се убеди, че няма никакъв надпис, и отново впи очи в аптекаря.

— Дайте ми нещо вносно — каза той.

— Това е по-добро от всичко вносно — каза дон Лало Москоте. — Носи гаранцията на три хиляди години народна мъдрост.

Взе да увива семената в парче вестник. Нямаше вид на глава на семейство. Приличаше на някой вуйчо и завиваше мокреша с ласкавото усърдие, с което се прави книжна лястовичка за децата. Когато вдигна глава, той леко се усмихваше.

— Защо не го извадите?

Кметът не отговори. Плати с една банкнота и излезе от аптеката, без да дочака рестото.

Вече минаваше полунощ, а той продължаваше да се върти в хамака и не смееше да сдъвче семената. Около единадесет, в най-високата точка на жегата, се бе излял проливен дъжд, който премина в лек ръмеж. Изнурен от треската, треперещ в лепкава студена пот, кметът се просна по очи в хамака и започна да се моли наум. Молеше се горещо, с напрегнати в последен спазъм мускули, но с ясното съзнание, че колкото повече се мъчеше да достигне съприкосновение с бога, толкова по-силно болката го тласкаше към противното. Тогава нахлузи ботушите, наметна мушамата върху пижамата и отиде в полицията.

Нахълта с крясъци. Оплетени в гъсталак от действителност и кошмар, полицаите се блъскаха в коридора и търсеха оръжието си в тъмното. Когато лампите светнаха, те вече бяха полуоблечени и очакваха заповеди.

— Гонсалес, Ровира, Пералта — изкрещя кметът.

Тримата се отделиха от групата и заобиколиха лейтенанта. Нямаше видима причина за направения избор — и тримата бяха най-обикновени метиси. Единият от тях, с детинско лице, остриган до голо, беше по фланелка. Другите двама носеха също такива фланелки под разкопчаните куртки.

Не получиха никаква определена заповед. Като прескачаха стъпалата по четири наведнъж, те напуснаха участъка в индийска нишка, прекосиха улицата, без да ги е грижа за ситния дъжд, и се спряха пред дома на зъболекаря. С два силни удара с прикладите те разбиха вратата. Вече бяха влезли в къщата, когато лампата в преддверието светна. Дребен плешив човечец с изпъкнали жили се появи по долни гащи на вратата в дъното, като се мъчеше да си навлече хавлията. В първия миг остана като вкаменен, с вдигната ръка и отворена уста, като при внезапна фотографска светкавица. После отскочи назад и се блъсна в жена си, която излизаше от спалнята по нощница.

— Не мърдай! — извика лейтенантът.

Жената изпусна едно «ай» с ръце до устата и се върна в спалнята. Зъболекарят се отправи към преддверието, като връзваше шнура на хавлията, и едва тогава разпозна тримата полицаи, с насочени към него пушки, и кмета — целият вир-вода, спокоен, с ръце в джобовете на мушамата.