Габриел Маркес - В лош час

— Надникнете в чакалнята — каза лекарят.

Отец Анхел бутна вратата с мрежа. Проснато на рогозка лежеше дете от неопределен пол, извънредно слабо, с жълтеникава кожа. Двама мъже и една жена чакаха седнали срещу преградата. Свещеникът не усети никаква миризма, но си помисли, че това същество сигурно издава силна смрад.

— Кое е това дете? — попита той.

— Синът ми — отвърна жената. И добави, като че се извиняваше: — От две години ака кръв.

Болното дете извърна очи към вратата, без да обръща глава. Свещеникът изпита някаква пълна с ужас жалост.

— И какво му давахте? — попита той.

— От доста време му даваме зелени банани — отвърна жената, — но не иска да ги яде, макар че е хубаво за затягане.

— Трябва да го доведете да се изповяда — каза свещеникът.

Но го каза неубедително. Внимателно затвори вратата и драсна с нокът по мрежата на прозореца, като долепи лице, за да види лекаря вътре. Доктор Хиралдо чукаше нещо в хаванче.

— Какво му е? — попита свещеникът.

— Още не съм го прегледал — отвърна лекарят и добави замислен: — Ето какви неща се случват на хората по божия воля, отче.

Отец Анхел отмина коментара.

— Нито един от мъртъвците, които съм виждал през живота си, не е изглеждал толкова мъртъв, колкото това клето момче — каза той.

Взе си довиждане. На пристанището нямаше лодки. Бе започнало да се смрачава. Отец Анхел разбра, че душевното му състояние се е променило, след като бе видял болното дете. Изведнъж разбра, че закъснява за срещата и ускори крачка към полицейския участък.

Кметът се бе отпуснал на един сгъваем стол с глава между ръцете.

— Добър вечер — каза свещеникът съвсем тихо.

Кметът вдигна глава и свещеникът потръпна, като видя очите му, зачервени от отчаяние. Едната му буза бе свежа и току-що обръсната, но другата беше обрасла и наплескана с някакъв пепелявосив мехлем. Той възкликна с глух стон:

— Отче, ще си тегля куршума.

Отец Анхел изпита истинско объркване.

— Ще се отровите от толкова хапчета — каза той.

Кметът пристъпи към стената и като хвана косата си с две ръце, блъсна главата си в дъските. Свещеникът никога не беше ставал свидетел на толкова силна болка.

— Изпийте още две хапчета — каза той, предлагайки съзнателно лек и за собствената си обърканост. — От още две няма да умрете.

Не само че наистина се чувстваше неловко, но и съзнаваше напълно колко е недодялан пред човешката болка. Потърси с очи хапчетата из голото пространство на залата. Облегнати край стените, имаше половин дузина кожени табуретки, една витрина, претъпкана с прашни книжа и една литография на президента на републиката, окачена на гвоздей. Единствената следа от хапчетата бяха празните целофанени опаковки, пръснати по пода.

— Къде са? — попита отчаян.

— Вече не ми оказват никакво въздействие — каза кметът.

Свещеникът се приближи до него и повтори: «Кажете къде са.» Кметът се дръпна рязко и отец Анхел видя едно огромно, чудовищно лице на няколко сантиметра от очите си.

— Мамка му! — извика кметът. — Казах да не ме тормозите.

Вдигна една табуретка над главата си и с цялата сила на отчаянието си я запрати срещу витрината. Отец Анхел разбра какво стана едва след мигновената градушка от стъкло, когато кметът заизниква като спокойно видение из прахоляка. В този миг тишината бе абсолютна.

— Лейтенанте — прошепна свещеникът.

На вратата към коридора стояха полицаите със заредени пушки. Кметът ги изгледа, без да ги вижда, като фучеше като котарак, и те свалиха пушките, но останаха неподвижни до вратата. Отец Анхел отведе кмета под ръка до сгъваемия стол.

— Къде са хапчетата? — настоя той.

Кметът затвори очи и отметна глава назад. «Няма да пия повече гадости — каза той. — Ушите ми бучат и черепът ми изтръпва.» В краткия отдих от болката той обърна глава към свещеника и попита:

— Говорихте ли със зъбаря?

Свещеникът мълчаливо кимна. От изражението, което последва този отговор, кметът разбра какъв е резултатът от разговора.

— Защо не поговорите с доктор Хиралдо? — предложи свещеникът. — Някои лекари вадят зъби.

Кметът помълча, преди да отговори. «Ще каже, че няма клещи» — рече. И добави:

— То е цяло съзаклятие.

Възползва се от паузата, за да си отдъхне от тоя неумолим следобед. Когато отвори очи, стаята тънеше в полумрак. Без да вижда отец Анхел, каза:

— Вие идвахте за Сесар Монтеро.

Не чу никакъв отговор. «С тая болка не можах да направя нищо» — продължи. Изправи се, за да запали лампата, и първият облак комари нахлу през балкона. Отец Анхел стреснато си даде сметка за часа.