Габриел Маркес - В лош час

— Нещастията ще ни съсипят, а вие още с политически вражди се занимавате. Вече повече от година преследването свърши, а вие си говорите все едно и също.

— И тази запуснатост, в която ни държат, също е преследване — каза бръснарят.

— Но поне не ни бият — възрази господин Кармичаел.

— Да ни оставят на произвола на съдбата, също е начин да ни бият.

Господин Кармичаел се отчая.

— Това са вестникарски приказки — възрази той.

Бръснарят замълча. Разби пяна в една кратунка и насапуниса с четка врата на господин Кармичаел. «Ами то няма с кого две думи да обелиш — оправда се той. — Не всеки ден ни попада такъв безпристрастен човек.»

— С единадесет гърла в къщи всеки е безпристрастен — каза господин Кармичаел.

— Така е — съгласи се бръснарят.

Бръсначът изсъска в дланта му. Той обръсна врата мълчаливо, като бършеше сапуна с пръсти, а после бършеше пръсти в панталона си. Накрая прекара парче стипца по врата. Свърши, без да продума.

Докато си закопчаваше яката, господин Кармичаел забеляза надписа, окачен на стената в дъното:

Изчетка нападалите по раменете му косми, окачи чадъра на ръката си и попита, като сочеше надписа:

— Защо не го свалите?

— Не се отнася за вас — отвърна бръснарят. — Нали се разбрахме, че вие сте безпристрастен.

Този път господин Кармичаел не се поколеба да скочи на тротоара. Бръснарят го изпрати с очи, докато зави зад ъгъла, после се възхити на мътната заплашителна река. Бе престанало да вали, но един набъбнал облак бе надвиснал неподвижно над селото. Малко преди един часа̀ влезе сириецът Мойсес, като се оплакваше, че косата от темето му пада, и обратното, расте с изключителна бързина по врата му.

Сириецът идваше да го подстрижат всеки понеделник. Обикновено навеждаше глава с някаква обреченост и хъркаше на арабски, докато бръснарят си говореше сам на висок глас. Този понеделник обаче се стресна при първия въпрос.

— Знаете ли кой беше тук?

— Кармичаел — отвърна сириецът.

— Тоя нещастен роб Кармичаел — натърти бръснарят, сякаш бе изрекъл думите на срички. — Ненавиждам тоя тип хора.

— Кармичаел не е човек — каза сириецът Мойсес. — Вече три години, откакто не е купил нито един чифт обувки. Но в политиката прави каквото трябва да се прави — води счетоводството със затворени очи.

Отпусна брада на гърдите си, за да захърка отново, но бръснарят се изправи пред него със скръстени ръце и рече: «Я ми кажете, гаден турчин такъв, вие на чия страна сте?» Сириецът отвърна невъзмутимо:

— На моя.

— Това е лошо — каза бръснарят. — Би трябвало да имате пред вид поне четирите ребра, дето счупиха на сина на вашия сънародник Елиас по вина на дон Чепе Монтиел.

— Елиас е много недоволен, че синът му излезе политик — каза сириецът. — Но сега момчето се забавлява чудесно в Бразилия, а Чепе Монтиел е мъртъв.

Преди да напусне стаята, разхвърляна през дългите безсънни от болка нощи, кметът обръсна дясната си буза, а лявата остави покрита с осемдневната брада. След това си облече чиста униформа, обу си лачените ботуши и слезе да обядва в хотела, използвайки стихването на дъжда.

В ресторанта нямаше никого. Кметът мина между масичките за четири души и седна в най-отдалечения ъгъл на салона.

— Ма̀скарас — извика той.

Появи се съвсем младо момиче с къса, впита в тялото рокля и твърди като ябълки гърди. Кметът си поръча обяд, без да я гледа. На път за кухнята момичето запали радиото, поставено на полица в дъното на ресторанта. Предаваха бюлетина с новините с цитати от някаква реч, произнесена предишната вечер от президента, а след това прочетоха списъка на новите изделия, забранени да се внасят. Колкото повече гласът на говорителя изпълваше пространството, толкова по-силна ставаше горещината. Когато момичето се върна със супата, кметът се опитваше да спре потта, като си вееше с фуражката.

— И мене радиото ме кара да се потя — каза момичето.

Кметът засърба супата. Винаги си бе мислил, че този самотен хотел, поддържан от случайни търговски пътници, е някакво място, съвсем различно от останалото село. Всъщност той беше по-стар от селото. На разнебитения му чардак търговците, идващи от вътрешността на страната да изкупуват оризовата реколта, бяха прекарвали нощта в игра на карти и в очакване на утринната разхлада, за да могат да заспят. Самият полковник Аурелиано Буендия, който по-късно щеше да подпише в Макондо условията за капитулация през последната война, една нощ спа на тоя балкон още по времето, когато на много левги наоколо нямаше села. И тогава къщата си беше същата — с дървени стени и цинков покрив, със същата столова и същите картонени прегради в стаите, само че без електричество и санитарни помещения. Един стар търговски пътник разказваше, че до началото на века в хотела имало колекция маски, окачени в столовата и на разположение на клиентите, и че маскираните гости вършели нуждите си на двора, пред погледа на всички.