Габриел Маркес - В лош час

Кметът трябваше да си разкопчее яката, за да довърши супата. След новините пуснаха плоча с реклами в стихове. После някакво сантиментално болеро. Някакъв мъж със сладникав глас, примиращ от любов, решил да обиколи света, преследвайки една жена. Кметът се заслуша в парчето, докато чакаше да му донесат другото ядене, и тогава видя как покрай хотела минаха две деца с два стола и един стол-люлка. След тях — две жени и един мъж с тенджери, корита и цялата останала покъщнина.

Той се показа на вратата и извика:

— Откъде задигнахте тия вехтории?

Жените спряха. Мъжът обясни, че пренасят къщата на по-високо място. Кметът попита къде са я пренесли и мъжът посочи с шапката си на юг:

— Ей там нагоре, на едно място, което дон Сабас ни нае за трийсет песос.

Кметът огледа мебелите. Разклатен стол-люлка, очукани тенджери — вещи на бедняци. Помисли за миг. Накрая каза:

— Пренесете къщите заедно с всичките си вехтории на празното място до гробището.

Мъжът се обърка.

— Това са места на общината и няма да ви струват нищо — каза кметът. — Общината ви ги подарява.

После добави, като се обърна към жените: «И кажете на дон Сабас, че съм казал да не бъде такъв разбойник.»

Свърши да обядва, без да усеща вкуса на храната. После си запали цигара. Запали още една от фаса на първата и дълго стоя замислен, облакътен на масата, докато радиото въртеше сантиментални болера.

— За какво мислите? — попита момичето, отнасяйки празните чинии.

Кметът не мигна.

— За тия бедняци.

Нахлупи фуражката си и прекоси салона. Обърна се от вратата и рече:

— Това село трябва да се превърне в нещо прилично.

Когато завиваше зад ъгъла, кървава кучешка разпра препречи пътя му. Видя кълбо от гръбнаци и лапи сред вой и лай, после оголени зъби и едно куче, накуцващо с подвита опашка. Кметът се отдръпна и продължи по тротоара към полицейския участък.

Някаква жена крещеше в килията, докато стражарят спеше следобедния си сън, проснал се по очи в едно походно легло. Кметът ритна крака на леглото. Стражарят скочи стреснат.

— Коя е тая? — попита кметът.

Стражарят застана мирно.

— Жената, дето лепи пасквилите.

Кметът избухна в ругатни срещу подчинените си. Искаше да знае кой е довел жената и по чия заповед е била пъхната в кауша. Полицаите дадоха разточителни обяснения.

— Кога я затворихте?

Прибрали я в събота вечерта.

— Тя ще излезе, но ще влезе един от вас — изкрещя кметът. — Тази жена е спала в килията, а селото си осъмна облепено с хартийките.

Веднага щом тежката желязна врата се отвори, жена на средна възраст, кокалеста и с огромен кок, придържан от гребен, излезе от килията, като крещеше.

— Върви на майната си — каза тя на кмета.

Жената извади гребена, разтърси няколко пъти дългата си буйна коса и се спусна по стълбата като луда, викайки: «Мамка му…» Кметът се надвеси над перилото и изкрещя с пълен глас, сякаш искаше да го чуят не само жената и агентите, но и цялото село:

— И престанете да ми дотягате с тия хартийки.

Макар че дъждът продължаваше да ръми, отец Анхел излезе да направи следобедната си разходка. Още беше рано за срещата с кмета, така че той отиде до наводнените места. Откри само една удавена котка, която се носеше сред цветята.

Когато вече се връщаше, следобедът бе започнал да засъхва. Стана наситен и блестящ. Гемия, покрита с непромокаемо платнище, се спускаше по гъстата неподвижна река. От една полусрутена къща излезе някакво хлапе, като викаше, че е открило морето в една раковина. Отец Анхел долепи раковината до ухото си. Наистина морето беше там.

Жената на съдията Аркадио седеше като в екстаз на прага на къщата си, с кръстосани на корема ръце и втренчени в гемията очи. Три къщи по-нататък започваха магазините, сергиите с джунджурии и невъзмутимите сирийци, седнали пред вратите. Следобедът отмираше сред наситено розови облаци и долитащия от отсрещния бряг крясък на папагали и маймуни.

Къщите започваха да отварят врати. Под мръсните бадемови дървета на площада, около количките с разхладителни напитки или по разядените каменни пейки до чешмата, мъжете се събираха да разговарят. Отец Анхел си мислеше, че всеки следобед, в този миг, селото изживява чудото на преобразяването.

— Отче, помните ли концлагеристите?

Отец Анхел не виждаше доктор Хиралдо, но си го представяше как се усмихва зад замрежения прозорец. Откровено казано, не си спомняше снимките, но беше сигурен, че някога ги е виждал.