Габриел Маркес - В лош час

Така че точно в дванадесет съдията Аркадио си влезе вкъщи, натоварен с подаръци за жена си. Седна на леглото, за да си свали обувките, докато тя увиваше около себе си парче щампирана коприна. Представи си как ще изглежда след раждането, с новата рокля. Целуна мъжа си по носа. Той се опита да се измъкне, но тя се хвърли по очи връз него, напреко на леглото. Останаха така, без да мърдат. Съдията Аркадио прокара ръка по гърба й, усещайки топлината на обемистия корем, докато долови пулсирането на бъбреците й.

Тя вдигна глава. И прошепна със стиснати зъби:

— Почакай да затворя вратата.

Кметът изчака, докато преместиха и последната къща. За двадесет часа беше построена нова улица — широка и гола, която рязко свършваше до стената на гробището. След като помогна да внесат мебелите, работейки рамо до рамо със стопаните, кметът влезе полузадушен в най-близката кухня. Супата вреше върху огнището от камъни, направено временно на пода. Той вдигна капака на глиненото гърне и вдъхна за миг па̀рата. От другата страна на огнището една съсухрена жена с големи кротки очи мълчаливо го гледаше.

— Ще се обядва — каза кметът.

Жената не отговори. Без да чака покана, кметът си сипа чиния супа. Тогава жената отиде в стаята за стол и го постави до масата, за да седне кметът. Докато сърбаше супата, той огледа двора с нещо като почтителен ужас. Вчера тук беше гол пущинак. Сега имаше простряно пране и две прасета се валяха в калта.

— Можете дори да си посадите нещо — каза той.

Жената отвърна, без да вдига глава: «Прасетата ще го изядат.» После сипа в една чиния къс варено месо, две парчета юка и половин зелен банан и я отнесе на масата. По най-очебиен начин вложи в този жест на щедрост цялото безразличие, на което беше способна. Усмихвайки се, кметът потърси с очи погледа на жената.

— Има за всички — рече той.

— Да даде бог да ви приседне — каза жената, без да го гледа.

Той отмина с мълчание клетвата. Отдаде се изцяло на обеда, без да обръща внимание на струйките пот, които се стичаха по шията му. Когато свърши, жената вдигна празната чиния, все още без да го поглежда.

— Докога ще продължавате така? — попита кметът.

Жената заговори, без да променя кроткото си изражение:

— Докато ни съживите мъртвите, дето ни убихте.

— Сега е различно — обясни кметът. — Новото правителство се грижи за благосъстоянието на гражданите. А вие…

Жената го прекъсна:

— Всички са от един дол дренки…

— Квартал като този, построен само за двадесет и четири часа, по-рано не можеше да се види — настоя кметът. — Опитваме се да създадем едно благоприлично село.

Жената прибра прането от тела и го внесе в стаята. Кметът я проследи с очи, докато чу отговора:

— Това село беше благоприлично, преди да дойдете вие.

Не дочака кафето. «Неблагодарници — каза. — Ние ви подаряваме земя, а вие се оплаквате.» Жената не отговори. Но когато кметът прекоси кухнята, за да излезе, тя измърмори, наведена над огнището:

— Тук ще е още по-лошо. Ще си спомняме повече за вас с гробището зад двора.

Кметът се опита да дремне, докато шлеповете пристигнат. Но не изтърпя жегата. Подутината на бузата му бе започнала да спада. Но още не се чувстваше добре. В продължение на два часа не откъсна очи от неуловимия бяг на реката, заслушан в стърженето на един щурец в стаята. Не мислеше за нищо.

Когато чу моторите на шлеповете, той се съблече, обърса потта от тялото си с един пешкир и си смени униформата. После потърси щуреца, хвана го с два пръста и излезе на улицата. От множеството, което чакаше шлеповете, се отдели някакво чисто, добре облечено дете и се изпречи насреща му с една пластмасова картечница. Кметът му даде щуреца.

Малко след това, седнал в магазина на сириеца Мойсес, той се загледа в маневрите на шлеповете. В продължение на десет минути пристанището кипя. Кметът усети тежест в стомаха и лек пристъп на главоболие и си спомни клетвата на жената. После се успокои, загледан в пътниците, които прекосяваха дъсчения кей и разкършваха тела след осемчасовата неподвижност.

— Все същата паплач — каза той.

Сириецът Мойсес му съобщи една новина — пристигаше цирк. Кметът установи, че е вярно, макар да не би могъл да каже точно защо. Може би заради купчината пръти и шарени платнища, струпани на покрива на шлепа, и двете съвършено еднакви жени, напъхани в едни и същи костюми на цветя — като едно, повторено два пъти същество.

— Добре, че поне идва цирк — промърмори той.