Паулу Коелю - Победителят е сам

— Аз съм тук, за да разоблича поробването на човешките желания! Човекът вече е започнал да избира не със своя интелект, а повлиян от пропагандата и лъжата! Защо са се загрижили толкова за престъпленията в Токио, а не обръщат внимание на ударите, които цяло поколение кинематографисти понася?

Мъжът прави пауза в очакване на свещените овации, но не е удостоен дори с няколко мълчаливи минути на размисъл. Вече всички са се върнали към своите разговори по масите и са безразлични към думите му. Той сяда отново с изражение на върховно достойнство, но сърцето му е разбито от смехотворната ситуация, в която е изпаднал.

„Да бъдеш забелязан? — мисли си Игор. — Проблемът е, че никой не му обърна внимание.“

Негов ред е да се огледа. Ева се намира в същия хотел и след толкова години брак той може да се закълне, че в момента пие кафе или чай някъде наоколо. Получила е неговите съобщения и със сигурност го търси, знаейки, че е наблизо.

Не може да я види. И не може да спре да мисли за нея, неговата фикс идея. Сеща се как една нощ, прибирайки се късно с вносната си лимузина, помоли шофьора, който му беше и телохранител — бяха воювали заедно в Афганистан — да спрат в хотел „Кемпински“. Остави мобилния си телефон и документите в колата и се качи до бара на терасата. За разлика от тази тераса в Кан, там беше почти празно и се канеха да затварят. Даде щедър бакшиш на сервитьорите и ги накара да останат още един час.

Тъкмо тогава разбра всичко. Не, не беше вярно, че ще спре идния месец. Или догодина, или през следващото десетилетие. Никога нямаше да имат къща на село и децата, за които мечтаеха. През онази нощ си зададе въпроса защо това е невъзможно и намери само един отговор.

Нямаше обратен завой по пътя към властта. Винаги щеше да е роб на онова, което си беше избрал. А ако все пак осъществеше мечтата си да зареже всичко, щеше да изпадне в дълбока депресия.

Защо действаше така? Заради среднощните си кошмари ли, когато се сещаше за окопите и за уплашеното момче, изпълняващо дълг, който не беше избрало, принудено да убива? Заради натрапчивия спомен за първата си жертва ли? Беше един селянин, попаднал на огневата линия, докато Червената армия се сражаваше с муджахидините. Заради многото хора ли, които първоначално го гледаха с недоверие, а после го унижаваха, когато реши, че бъдещето на света е в мобилните телефони, и започна да търси инвеститори за дейността си? Заради това ли, че трябваше да се свърже с мрачни субекти, руски мафиоти, които искаха да перат пари от проституция?

Беше успял да си върне заемите, без да се злепостави и без да дължи услуги на някого. Беше успял да преговаря с мрачните субекти и въпреки това да съхрани светлината в себе си. Разбираше, че войната е нещо от далечното минало и че никога вече няма да се върне на бойното поле. Беше успял да открие жената на живота си. Работеше точно каквото винаги беше искал. Беше богат, много богат, и дори ако утре комунистическата система се върнеше, по-голямата част от личното му състояние се намираше извън страната. Имаше добри връзки с всички политически партии. Беше се запознал с известни личности от цял свят. Накрая беше създал фондация, която подкрепяше сираците на загиналите в Афганистан войници.

Но той разбра всичко в онова кафене близо до Червения площад, където беше единственият клиент и знаеше, че има достатъчно власт и пари да задържи сервитьорите на работа цяла нощ.

Разбра, защото виждаше, че същото се случва и с жена му, която постоянно пътуваше, а когато беше в Москва, се прибираше късно и от вратата отиваше при компютъра. Разбра, че противно на онова, което всички смятаха, абсолютната власт е равнозначна на абсолютното робство. Когато стигнеш дотам, повече не искаш да се измъкнеш. Винаги има още някоя планина за изкачване. Винаги има още някой конкурент, с когото трябва да се бориш. Заедно с още две хиляди човека беше част от най-изключителния клуб в света, който се събираше веднъж годишно в Давос, Швейцария, за Световния икономически форум — всички там бяха милионери и разполагаха с власт. Но всички работеха от сутрин до вечер, винаги искаха да стигнат още по-далеч и никога не променяха темата — изкупуване на компании, борси, тенденции на пазара, пари, пари, пари. Работеха не защото имаха нужда от нещо, а защото се чувстваха полезни — трябваше да изхранват хиляди семейства и чувстваха огромната си отговорност пред своите правителства и съдружници. Работеха и искрено вярваха, че помагат на света — което можеше и да е вярно, но трябваше да заплатят за него с живота си.