Паулу Коелю - Победителят е сам

Явиц се отчайва — свикнал е да живее като милионер и да бъде ухажван като полубог. Отива в Кан, което е чудесно прикритие, за да може да разговаря със своите „спонсори“, без да бъде обезпокояван. Да може да си оправи сметките с тях, да си разменят лично номерата на някои сметки. Не знае, че от доста време го следят, че вкарването му в затвора сега е просто технически въпрос, решен от хора с вратовръзки, работещи в офиси с лошо осветление. Те ще кажат дали да го оставят да продължи още малко, за да съберат още доказателства, или ще приключат всичко веднага.

Ала „спонсорите“ не обичат да поемат излишни рискове. Човекът може да бъде затворен всеки момент, да сключи споразумение със съда и да даде подробности за установената система — което освен имена включва и някои снимки, направени, без да е подозирал.

Има само един начин да се реши този проблем — като се премахне Явиц.

Всичко е ясно и Савой знае с точност как са се развили нещата. Сега трябва да направи неизменното.

Хартия.

Да подготви един доклад, да го предаде на Европол и да остави бюрократите там да издирят престъпниците, тъй като става дума за случай, чрез който може да се издигнат много хора и да напреднат в зациклилите си кариери. Разследванията трябва да дадат резултат. Никой от по-висшестоящите не вярва, че детектив от един френски провинциален град може да направи кой знае какви разкрития (да, понеже Кан въпреки целия блясък и разкош не е нищо повече от едно провинциално градче през останалите триста и петдесет дни в годината).

Подозира, че вината е на един от двамата бодигардове на масата, тъй като близостта е важна, за да може да се вкара отровата. Но няма да споменава това. Ще използва още хартия, за да проучи сервитьорите на събитието, няма да открие нито един свидетел и ще обяви случая за приключен в рамките на неговата юрисдикция — след като е прекарал няколко дни в размяна на факсове и съобщения с отделите, стоящи над неговия.

Ще се върне към двете убийства годишно, към разправиите и глобите. При положение, че е бил толкова близо до нещо с може би международен отзвук. Мечтата му от младежките години — да направи света по-добър, да допринесе за едно по-сигурно и по-справедливо общество, да се издигне, да се бори за пост в Министерството на правосъдието, да осигури на жена си и децата си по-удобен живот, да съдейства да се промени начинът, по който се възприемат служителите на реда, като покаже, че още има честни полицаи — винаги опира до едно и също нещо: Хартията.

Терасата към бара на „Мартинес“ е препълнена и Игор е доволен от собствената си прозорливост и умение да планира нещата. Без никога да е бил в този град, си бе запазил маса, защото беше предвидил, че ситуацията ще е точно такава. Поръчва чай и препечен хляб, пали цигара, оглежда се наоколо — ето я картината, която може да се види на всяко шикозно място по света: жени с ботокс или анорексия, обсипани с бижута, дами, седнали пред чаша сок, мъже с по-млади момичета, отегчени двойки, усмихнати девойки с нискокалорични напитки, които се преструват, че са погълнати от разговора със себеподобните си, но всъщност обхождат с очи мястото с надеждата да открият някой интересен обект.

Има едно-единствено изключение — две жени и трима мъже са пръснали разни листове между кутии с бира и тихо спорят, като час по час проверяват числата с помощта на калкулатор. Сякаш са единствените, които наистина са ангажирани с някакъв проект, но и това не е вярно — там всички работят и търсят едно нещо.

Да бъдат забелязани.

Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне в Слава. Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне във Власт — вълшебството, което превръща човека в недосегаема икона, в полубог, свикнал винаги да задоволяват желанията му, способен да предизвиква завист и ревност, когато минава със своята лимузина с тъмни стъкла или с безумно скъпата си спортна кола — за него вече няма непревземаеми върхове или невъзможни завоевания.

Посетителите на тази тераса вече са преодолели някое и друго препятствие — не са отвън с фотоапаратите си, зад металните заграждения, в очакване някой да излезе от главния вход и да изпълни света им със светлина. Да, вече са стигнали до лобито на хотела, сега липсват само славата и властта, без значение в коя област. Мъжете знаят, че възрастта не е проблем, трябват само точните връзки. Момичетата, които наблюдават терасата като опитни охранители, чувстват, че наближава опасната възраст, когато възможностите да постигнат нещо с хубостта си внезапно ще изчезнат. По-възрастните дами искат да ги уважават и почитат заради интелекта им, но диамантите заслепяват и пречат да бъдат открити техните таланти. Мъжете със съпруги чакат някой да мине и да ги поздрави с „Добър ден!“, та всички да се обърнат към тях и да си помислят: „Този е някой известен.“ Може би дори много прочут, кой знае?