Паулу Коелю - Победителят е сам

Финансова стабилност не им липсваше. Освен това нямаха дългове и можеха да станат от тази маса само с кредитните си карти и да напуснат света, който Игор явно ненавиждаше, и да започнат всичко отначало, без да мислят за пари. Вече много пъти бяха говорили за това, но Игор все повтаряше каквото току-що беше казал — още малко. Все оставаше още малко.

Но не беше моментът да обсъждат бъдещето на брака си.

— Господ е помислил за всичко — продължи, той. — Ние сме заедно, защото такова е било Неговото решение. Не зная дали без теб бих стигнал толкова далече, въпреки че все още не разбирам важността на ролята ти в живота ми. Той ни е събрал и ми е дал от силата Си, за да те закрилям, когато е необходимо. Даде ми да разбера, че всичко е продиктувано от някакъв замисъл и аз трябва да му се подчиня и в най-малките подробности. Ако не беше така, щях да съм загинал в Кабул или в мизерията на Москва.

И тъкмо тогава въпросното спуманте, или шампанско, показа на какво е способно, независимо от името, с което го наричат.

— Какво стана с онзи просяк в Сибир?

Игор не можеше да се сети за какво говори. Ева му припомни случката в ресторанта.

— Бих искала да узная останалото.

— Аз го спасих.

Тя въздъхна с облекчение.

— Аз го спасих от мръсен живот без перспективи в студените зими и бавното разяждане на тялото от алкохола. Направих така, че душата му да може да полети към светлината, защото още щом влезе в ресторанта, за да разруши нашето щастие, разбрах, че в него се е вселило Злото.

Ева усети, че сърцето й ще се пръсне. Нямаше нужда да го кара да казва: „Аз го убих.“ Беше ясно.

— Без теб аз не съществувам. Всичко и всеки, дошъл, за да ни раздели или да съсипе малкото време, което имаме, за да сме заедно в този момент от живота ни, трябва да си получи заслуженото.

А може би искаше да каже: трябва да умре. Дали това не се беше случвало и друг път, а тя просто да не бе забелязала? Игор пи и после пи още, докато не започна пак да се поотпуска — тъй като не разкриваше душата си пред никой друг, обожаваше всеки техен разговор.

— Ние говорим на един и същ език — продължи той. — Гледаме на света по еднакъв начин. Идеално се допълваме — това е присъщо само на онези, които поставят любовта над всичко. Повтарям: без теб аз не съществувам. Погледни Суперкласата наоколо. Всички се мислят за толкова важни, вълнуват се от социални проблеми, плащат цели състояния за някоя вещ без стойност на благотворителните търгове, които са посветени на всичко: от „набирането на средства за бездомните в Руанда“ до „спасяването на китайските панди“. За тях пандите и мизерстващите представляват едно и също, чувстват се специални, по-възвишени от останалите, защото правят нещо полезно. Участвали ли са в битка? Не, те създават войните, но не се бият в тях. Ако изходът е добър, заслугите са техни. Ако изходът е лош, вината е чужда. Толкова са самовлюбени!

— Искам да те питам още нещо, мили…

В този момент на сцената излизаше един от организаторите, който благодари на всички, дошли на вечерята. Събраните пари щяха да бъдат използвани за закупуването на лекарства за бежанските лагери в Африка.

— Знаеш ли какво не ни каза той? — продължи Игор, сякаш не беше чул въпроса й. — Че само десет процента от сумата ще достигнат целта си. Останалите пари ще бъдат използвани за това мероприятие — да се покрият разходите по вечерята, рекламата, заплатите на хората, които са поработили — по-точно, на които им е хрумнала „брилянтната идея“. И всичко това на безбожни цени. Възползват се от бедността, за да забогатяват.

— А ние защо сме тук?

— Защото трябва да сме тук. Това е част от моята работа. Нямам никакво намерение да спасявам Руанда или да пращам лекарства на бежанците, но поне го осъзнавам. Останалата част от публиката дарява пари, за да очисти съзнанието и душата си от чувството за вина. Докато в страната имаше геноцид, аз финансирах една малка войска от приятели, която предотврати избиването на повече от две хиляди души от племената хуту и тутси. Ти знаеше ли го?

— Никога не си ми казвал.

— Не е необходимо. Ти знаеш как се тревожа за хората.

Търгът започна с една малка пътна чанта „Луи Вюитон“. Накрая тя десетократно надскочи цената си. Игор присъства на всичко безучастно, докато тя изпи още една чаша шампанско и се запита дали да му зададе онзи въпрос.

Художник рисуваше картина, докато танцуваше под звуците на песен, изпята от Мерилин Монро. Надцаванията скочиха до небето — стигнаха цената на един малък апартамент в Москва.