Паулу Коелю - Победителят е сам

Отново отваря мобилния си телефон. Отново прочита съобщението.

Катюша. Само един човек е в състояние да я нарече така. Човекът, който живее в нейното минало и който ще всява ужас в нейното настояще за остатъка от живота й, колкото и закриляна да се чувства, колкото и да е далече — в свят, до който той няма достъп.

Същият човек, който на връщане от Иркутск — сякаш освободен от огромно напрежение — беше започнал да й говори по-свободно за сенките, населяващи душата му.

„Никой, абсолютно никой не може да застрашава нашето уединение. Достатъчно време похабихме, за да създадем едно по-справедливо и хуманно общество. Който не уважава нашите свободни моменти, трябва да бъде отстранен по такъв начин, че никога повече да не помисля да се върне.“

Ева се страхуваше да попита какво означава „по такъв начин“. Смяташе, че познава съпруга си, но все по-често й се струваше, че е започнал да изригва някакъв подводен вулкан, чиито ударни вълни се разпространяваха все по-осезаемо. Спомни си някои среднощни разговори с него като младеж, който й разказваше, че в Афганистан му се е налагало да убива при самозащита. Така и не откри разкаяние или угризение в очите му.

„Оцелях и това е важното. Животът ми можеше да свърши през някой слънчев следобед. Или някоя утрин из заснежените планини, или някоя нощ, докато играехме на карти в палатката, убедени, че в лагера положението е под контрол. А ако бях умрял, това с нищо нямаше да промени света, щеше да е просто още една статистика за войската и още един медал за семейството.

Ала Исус ми помогна да реагирам навреме. Минах през най-тежките изпитания, които човек би могъл да преживее, и съдбата ме дари с двете най-важни неща в живота — с успех в работата и с човека, когото обичам.“

Но едно бе да реагираш, за да спасиш живота си, и съвсем друго да „отстраниш завинаги“ един нещастен пияница, прекъснал вечерята ти, който можеше лесно да бъде изгонен от собственика на ресторанта. Това не й излизаше от главата. Отиваше в бутика си по-рано, а когато се връщаше, оставаше до късно пред компютъра. Искаше да избяга от един въпрос. Успя да се контролира в продължение на няколко месеца, наситени с неизменната програма — пътувания, приеми, вечери, срещи, благотворителни търгове. Дори започна да си мисли, че е изтълкувала неправилно думите на мъжа си в Иркутск, и се упрекна за прибързаното заключение.

С времето въпросът престана да я измъчва. До деня, в който трябваше да присъстват на галавечеря с благотворителен търг в един от най-луксозните ресторанти на Милано. Двамата бяха в този град поради различни причини — той, за да уточни подробностите по един договор с италианска фирма, а тя, за да присъства на Седмицата на модата, по време на която смяташе да купи някои неща за бутика си в Москва.

И случилото се в Сибир се повтори в един от най-прочутите градове на света. Този път един познат, също пиян, седна на масата им, без да ги пита, и започна да подмята доста грубовати шеги. Ева забеляза, че ръката на Игор стиска по-здраво ножа. Много внимателно и любезно тя помоли познатия да се оттегли. Тогава беше изпила няколко чаши асти спуманте, както италианците наричаха онова, което преди беше шампанско. Употребата на думата „шампанско“ беше забранена заради така нареченото „защитено наименование за произход“. Шампанското е бяло вино с определен вид бактерия, която благодарение на строго контролиран процес води до ферментация в бутилката, докато виното отлежава поне петнайсет месеца. Наименованието му е свързано с областта, от която произхожда. Спумантето е съвсем същата напитка, но според европейските закони не бива да се използва френското име, тъй като лозята се намират в Италия, а не в Шампан.

Заговориха за шампанското и законите, докато тя се опитваше да избегне въпроса, който уж беше забравила, но сега той се завръщаше с пълна сила. Докато говореха, продължаваха да пият и дойде момент, в който тя не се сдържа и го попита:

— Какво толкова лошо има, ако някой наруши добрите обноски и дойде да ни досажда?

Гласът на Игор зазвуча с променен тон:

— Има, защото рядко пътуваме заедно. А и не мога да не се дразня от Света, в който живеем — задушени сме от лъжи, вярваме повече в науката, отколкото в духовните ценности, принудени сме да храним душите си с неща, които обществото обявява за важни, докато малко по малко умираме, разбирайки какво става наоколо. Заставени сме да вършим неща, които не сме планирали, но сме неспособни да зарежем всичко, за да посветим дните и нощите си на истинското щастие — семейство, природа, любов. Защо? Защото сме длъжни да довършим започнатото, за да постигнем така желаната финансова стабилност, която да ни позволи да се наслаждаваме на остатъка от дните си, отдадени само един на друг. Защото сме отговорни хора. Знам, понякога смяташ, че работя прекалено, но не е така. Аз градя нашето бъдеще и скоро ще сме свободни да мечтаем и да изживяваме мечтите си.