Паулу Коелю - Победителят е сам

Хамид гледа към малката тълпа зад желязната бариера. Така и не успя да проумее това, тъй като беше отраснал на място, където тези неща не се случват. Веднъж попита един свой приятел защо е този интерес.

— Не си мисли, че това са фенове — отвърна приятелят. — Откакто свят светува, човек вярва, че близостта с нещо недосегаемо и загадъчно ще го посипе с благодат. Затова са и религиозните шествия в търсене на гурута и свещени места.

— В Кан?

— Където и да е, стига някоя недосегаема знаменитост да се появи отдалече. Нейното кимване е като разпръскването на амброзия или манна небесна върху главите на обожателите.

Останалото е едно и също. Огромните музикални концерти приличат на огромните религиозни събори. Публиката, която стои отвън на някоя постановка с препълнена зала и чака да се появи Суперкласата на влизане и излизане от театъра. Тълпите, които отиват на стадиона, за да видят как група мъже тича след една топка. Идоли. Ако щете, икони, защото наподобяват стенописите, които виждаме в църквите. Те са култови образи в стаите на младежите, кухните на домакините и дори кабинетите на индустриалните магнати, които им завиждат въпреки голямата си власт.

Има една-единствена разлика. В този случай публиката е върховният съдник, който днес аплодира, но утре иска да види нещо ужасно за своя идол в първото жълто списание. Така може да си каже: „Горкичкият. Добре, че не съм на негово място.“ Днес го обожават, но утре го замерят с камъни и го разпъват на кръст без угризения на съвестта.

За разлика от всички момичета, които се занимаваха със своите айподи и мобилни телефони, за да разсеят досадата от петте часа гримиране и фризиране, предхождащи ревюто, Жасмин бе вперила поглед в една книга. Една прекрасна стихосбирка.

Беше избрала пътя, по който поемаха малцина. Струваше й доста скъпо, но си заслужаваше. Нещата се случиха в точния момент. Любовта се появи, когато най-много се нуждаеше от нея, и още продължаваше. Тя работеше чрез любовта, с любовта, за любовта.

По-точно — за любимата.

Жасмин в действителност се казваше Кристина. В биографията й беше посочено, че е била открита от Ана Дитер при едно пътуване до Кения, но нарочно избягваше повече подробности по случая, едва намеквайки за едно гладно и изстрадано детство сред граждански конфликти. Въпреки черния цвят на кожата си беше родена в консервативния Антверпен в Белгия. Беше дъщеря на родители, които бяха избягали от вечните конфликти между племената хуту и тутси в Руанда.

Беше на шестнайсет години, когато веднъж в края на седмицата придружаваше майка си, за да й помогне в безкрайната работа като чистачка, и един мъж се приближи и се представи за фотограф.

— Дъщеря ви е невероятно красива — каза той. — Бих искал да работи като модел с мен.

— Господине, виждате ли чантата, която мъкна? Вътре има парцали и препарати за почистване. Работя ден и нощ, за да може тя да ходи в хубаво училище и да има диплома в бъдеще. Тя е само на шестнайсет години.

— Идеалната възраст — каза фотографът и подаде своята визитна картичка на момичето. — Ако размислите, ми се обадете.

Продължиха нататък, но майката забеляза, че дъщеря й прибра визитката.

— Недей да вярваш. Това не е твоят свят, иска просто да те вкара в леглото си.

Нямаше нужда от тези коментари. Въпреки че момичетата от класа й умираха от завист, а момчетата правеха всичко възможно да отиде с тях на някое събиране, тя знаеше корените си и докъде може да стигне.

Продължи да не вярва дори когато за втори път й се случи същото. Тъкмо влизаше в една сладкарница, когато една по-възрастна жена се възхити от красотата й. Каза, че е моден фотограф. Кристина благодари, прие визитката и обеща да се обади, но нямаше никакво намерение да го направи, въпреки че това бе мечтата на всяко момиче на нейната възраст.