Паулу Коелю - Победителят е сам

И защото нищо не се случва само два пъти, три месеца по-късно тя стоеше и разглеждаше витрина с изключително скъпи дрехи, когато отвътре излезе един човек и я попита:

— С какво се занимаваш, момиче?

— С какво ще се занимавам, би трябвало да е въпросът. Ще стана ветеринарна лекарка.

— Сбъркала си пътя. Не би ли искала да работиш за нас?

— Нямам време да продавам дрехи. Когато мога, работя, за да помагам на майка ми.

— Не ти предлагам да продаваш каквото и да било. Бих искал да направиш фотосесия с нашата нова колекция.

Тези срещи щяха да се превърнат в хубави спомени от миналото, когато се омъжеше, имаше деца и се реализираше в професионален и личен план, ако след няколко дни не се беше случило нещо.

Беше отишла на дискотека с приятели, танцуваха и тя беше доволна от живота, когато вътре с викове нахлу група от десет момчета. Девет от тях имаха тояги със закрепени бръснарски ножчета отпред и закрещяха на хората да се отдръпнат. Веднага настана паника, всички започнаха да тичат насам-натам. Кристина не знаеше какво точно да направи, въпреки че инстинктът й подсказваше да остане неподвижна и да гледа настрани.

Ала не успя да помръдне главата си. Видя как десетото момче се приближи до един от приятелите й, извади нож от джоба си, хвана го за врата и му преряза гърлото. Така както дойдоха, така си и излязоха, докато останалите хора викаха, тичаха, седяха по пода и плачеха. Неколцина се приближиха до жертвата, за да се опитат да помогнат, макар да знаеха, че е твърде късно. Други просто наблюдаваха в шок, също като Кристина. Тя познаваше убитото момче, знаеше кой е убиецът, както и причината за убийството (разправия в един бар малко преди да дойдат в дискотеката), но сякаш витаеше в облаците, сякаш всичко беше просто сън и след малко щеше да се събуди, обляна в пот, но щастлива, че кошмарите все някога свършват.

Но не, не беше сън.

След минути тя отново беше на земята. Викаше някой да направи нещо, викаше никой да не прави нищо, викаше, без да знае защо, а виковете й изнервяха хората още повече. Настана истински хаос — полицаите току-що бяха нахлули с оръжие в ръце заедно с хората от „Бърза помощ“. Строиха всички младежи до стената и веднага започнаха да ги разпитват, да искат документи, телефони, адреси. Кой е извършителят? Защо го е направил? Кристина не можа да каже нищо. Трупът, покрит с един чаршаф, беше изнесен навън. Някаква медицинска сестра я принуди да изпие едно хапче и й обясни, че не бива да шофира. По-добре да хване такси или автобус до вкъщи.

Рано на другата сутрин телефонът в дома й звънна. Майка й реши да прекара деня с дъщеря си, която не беше на себе си. От полицията настояха да разговарят лично с нея — тя трябвало да отиде в управлението преди обяд и да потърси определен инспектор. Майката отказа. От полицията я заплашиха и Кристина нямаше избор.

Пристигнаха в уречения час. Инспекторът искаше да разбере дали познава убиеца.

Думите на майката звучаха в главата й: „Не им казвай нищо. Ние сме имигранти, ние сме черни, те са бели, те са белгийци. Когато излязат от затвора, ще те преследват.“

— Не зная кой беше. Никога преди не съм го виждала.

Осъзнаваше, че изричайки това, губи напълно любовта си към живота.

— Разбира се, че знаеш — отвърна полицаят. — Няма страшно, нищо няма да ти се случи. Почти цялата група вече е в затвора, трябват ни само свидетели в съда.

— Нищо не зная. Бях далече, когато това се случи. Не видях кой беше.

Инспекторът отчаяно поклати глава.

— Ще трябва да го повториш в съда — каза той. — С ясното съзнание, че нарушаването на клетвата, тоест да излъжеш пред съда, може да ти донесе присъда колкото тази на убийците.

След няколко месеца я призоваха в съда. Момчетата бяха там до един с адвокатите си и сякаш продължаваха да се забавляват с положението си. Едно от момичетата, присъствали в дискотеката, посочи престъпника.

Дойде ред на Кристина. Прокурорът я помоли да идентифицира човека, убил нейния приятел.

— Не зная кой беше.

Беше черна. Дъщеря на имигранти. Учеше със стипендия, отпусната от правителството. Искаше само да си върне желанието за живот и да мисли, че има бъдеще. Седмици наред бе седяла с поглед, забит в тавана на стаята, без желание да учи или да прави каквото и да било. Не, светът, в който беше живяла досега, вече не й принадлежеше — на шестнайсет години беше разбрала по възможно най-лошия начин, че й е абсолютно неспособна да се погрижи за собствената си безопасност. Трябваше да се измъкне от Антверпен, да пътува по света, да си възвърне радостта и силите.