Паулу Коелю - Победителят е сам

Ала хермафродитът е наясно с рисковете и решава, че е по-добре да пристигнат рано. Изскача от лимузината и се отправя към един мъж, който е двойно по-едър от него. Габриела има нужда да се разсейва, по-добре да мисли за нещо друго.

— Каква точно е марката на тази кола?

— Това е „Майбах 57 S“ — отвръща шофьорът с немски акцент. — Произведение на изкуството, съвършената машина, абсолютният лукс. Създадена е…

Но тя вече не му обръща внимание. Вижда как хермафродитът спори с мъжа, който е двойно по-едър от него. Онзи сякаш не му обръща внимание, прави му знак да се върне в колата и да престанат да пречат на движението. Хермафродитът, една мушица, обръща гръб на слона и се връща при колата.

Отваря вратата и я моли да слезе, на всяка цена ще влязат.

Габриела се страхува от най-лошото — от скандал. Минава с мушицата покрай слона, който им казва: „Хей, не може да влизате!“, но те продължават. Други гласове казват: „Моля, зачитайте правилата, все още не сме отворили!“ Не се осмелява да погледне назад и да си представи стадото, което ги преследва, готово да ги смаже в следващия момент.

Но нищо не се случва, въпреки че хермафродитът нито за миг не забързва ход, може би от уважение към дългата рокля на своята придружителка. Сега минават през съвършено подредена градина, хоризонтът вече е в розови и синкави цветове, слънцето се скрива.

Хермафродитът предвкусва друга победа.

— Те са големи мъжкари, докато никой не се оплаква. Но е достатъчно да им повишиш тон, да ги погледнеш право в очите и да продължиш нататък, тогава не поемат повече рискове. Имаме покани и това е всичко, което трябва да се представи. Големи са, но не са глупави и знаят, че само важните хора могат да се отнасят с тях така, както постъпих аз — заключава с изненадваща скромност: — Аз вече съм свикнал да се преструвам на важен.

Стигат до входа на луксозния хотел, който е съвсем отдалечен от движението в Кан. В него отсядат само онези, на които не им се налага да тичат напред-назад по „Ла Кроазет“. Хермафродитът моли Габриела/Лиза да отиде до бара и да вземе две чаши шампанско — така ще знаят, че има придружител. Никакви разговори с непознати. Никакви баналности, моля. Той ще отиде да провери как стоят нещата и да раздаде брошурите.

— Въпреки че е чисто протоколно изискване. Никой няма да публикува снимката ти, но пък на мен за това ми плащат. Връщам се след минута.

— Но нали казахте, че фотографите… Арогантността му се е възвърнала. Преди Габриела да успее да възрази, той вече е изчезнал.

Няма свободни маси, мястото пълно е с хора — всичките със смокинги и рокли до земята. Говорят тихо, ако изобщо говорят, тъй като повечето са вперили поглед в океана, който се вижда през големите прозорци. Въпреки че за пръв път е на такова място, осезаемо долавя нещо, което не може да се сбърка. То витае над онези короновани глави: дълбокото отегчение.

Всички вече са участвали в стотици, хиляди подобни събития. Някога са изпитвали тръпката на непознатото, очаквали са да срещнат нова любов, да създадат важни връзки, но сега, когато са на върха на кариерата си, пред тях вече няма предизвикателства. Остава им единствено да сравняват една яхта с друга, собственото бижу с това на съседката, онези, които са седнали на масите до прозореца, с другите, които са настанени встрани — безпогрешен знак за по-високия статус на първите. Да, такъв е краят — отегчение и сравнение. След като десетилетия са се борили да стигнат дотук, сякаш вече нищо не им е останало, дори и удоволствието от съзерцаването на още един залез от още едно красиво място.

За какво ли си мислят онези жени, толкова богати, мълчаливи, отчуждени от своите съпрузи?

За възрастта си.

Трябва пак да посетят пластичния си хирург и да поправят онова, което времето е разрушило. Габриела знае, че това някой ден ще се случи и с нея и внезапно — може би заради всичките емоции през деня, който завършва толкова различно от начина, по който бе започнал — забелязва, че пак я обземат лоши мисли.

Паниката отново се смесва с радостта. Пак я обзема усещането, че въпреки дългата борба не заслужава нещата, които й се случват, че е просто едно упорито, но съвсем неподготвено за живота момиче. Чувства се безпомощна, не знае какво точно прави в Европа. Какво лошо има в това да е актриса в провинциален американски град и да прави само каквото й харесва, а не каквото й налагат. Иска да бъде щастлива, но не знае дали е на прав път.

„Престани. Прогони тези мисли!“