Паулу Коелю - Победителят е сам

През това време много хора ще са минали по същия път и всички те ще бъдат заподозрени. А ако някой зле облечен или занимаващ се с недотам почтена дейност — като масаж, проституция или доставка на дрога — е имал лошия късмет да мине оттам, веднага ще бъде задържан и разпитан. По време на един кинофестивал вероятността на монитора да се появи човек с такива характеристики е огромна.

Наясно е, че има опасност, която не е взел под внимание — някой е видял убийството на жената на плажа. След известна бюрократщина ще го извикат да види записите. Но той се е регистрирал с фалшив паспорт и измислено име, а на снимката е мъж с очила и мустаци (в хотела дори не си бяха направили труда да проверят, а ако го направеха, щеше да обясни, че си е обръснал мустаците и че сега носи контактни лещи).

Ако се допусне вероятността да са по-бързи от коя да е полиция по света, ако вече са стигнали до заключението, че един-единствен човек е решил да създаде спънки за доброто протичане на Фестивала, ще го чакат да се върне и щом влезе в стаята си, ще го повикат на разпит. Но Игор знае, че сега за последен път минава по коридорите на „Мартинес“.

Ще влязат в стаята му. Ще намерят абсолютно празно куфарче за ръчен багаж без никакви отпечатъци. Ще влязат в банята и ще си помислят: „Гледай ти, толкова е богат, а е решил да пере дрехите си в умивалника на хотела! Не може ли да си плати за прането?“

Някой от полицаите ще бръкне, за да вземе онова, което смята за „доказателство, където ще открият следи от ДНК, пръстови отпечатъци, косми“. Ще извика — пръстите му ще се окажат изгорени от сярната киселина, която в момента ще разяжда всичко оставено. Трябват му само фалшивият паспорт, кредитните карти и наличните пари — всичко това е в джобовете на смокинга заедно с малката берета, оръжие презряно от познавачите.

За него винаги е било лесно да пътува — мрази да носи багаж. Дори и при такава сложна за изпълнение мисия беше избрал леки леснопреносими материали. Не разбира как така някои хора мъкнат огромни куфари дори когато ще прекарат само два-три дни извън дома.

Не знае кой ще отвори плика. Не го интересува. Не той избира, а Ангелът на Смъртта. Много неща могат да се случат междувременно — включително и да не се случи нищо.

Гостът може да се обади на рецепцията и да каже, че са му предали нещо, което е за друг човек, може да помоли да дойдат да го вземат. Или да го изхвърли, като сметне, че е още някоя любезна бележка от управата на хотела, с която го питат дали всичко е наред — има си други неща за четене, а и трябва да се подготви за някое парти. Ако е мъж, който очаква всеки момент при него да дойде жена, ще го пъхне в джоба убеден, че жената, която е срещнал следобеда и която се е опитал да спечели на всяка цена, сега му дава положителен отговор. Може в стаята да има някоя двойка и тъй като никой от двамата няма да знае за кого е това „за теб“, и двамата ще решат, че не им се полага сега да започват да се подозират един друг и ще хвърлят плика през прозореца.

Но ако въпреки всичките тези възможности Ангелът на Смъртта реши наистина да размаха крилете си пред лицето на получателя, тогава той (или тя) ще отвори плика и ще види какво има вътре.

Нещо, което е било поставено там с много усилие.

Трябваше му помощта на бившите „приятели и сътрудници“, които преди му бяха дали назаем значителна сума, за да успее да създаде своята фирма, и бяха останали крайно недоволни, когато разбраха, че е решил да им върне всичко, тъй като искаха да си го вземат, когато на тях им е удобно — в края на краищата предпочитаха една абсолютно законна дейност да им даде възможност да вкарат наново в руската финансова система пари, чийто произход трудно се обяснява.

Въпреки това след период, в който почти не си говореха, възобновиха връзките. Винаги когато го молеха за някоя услуга — като например да намери място в университета за нечия дъщеря или да осигури билети за концерта, на който „клиентите“ му искаха да присъстват — Игор преобръщаше земята, за да им услужи. В края на краищата бяха единствените, повярвали в мечтите му, независимо от мотивите си за това. Ева — сега, щом се сетеше за нея, го обземаше почти неконтролируем гняв — ги обвиняваше, че са се възползвали от наивността на мъжа й, за да перат пари от трафик на оръжие. Сякаш имаше някаква разлика. Той не беше забъркан нито в купуването, нито в продажбата, а при всяка сделка на тоя свят и двете страни трябва да печелят.

А и всеки има своите трудни моменти. Някои от бившите му финансови благодетели прекараха известно време в затвора, но той никога не ги изостави — дори когато знаеше, че вече не им е необходима помощ. Достойнството на човека не се мери по обкръжаващите го хора, когато е на върха на успеха, а по способността да не забравя чия е ръката, която му е била протегната, когато най-много е имал нужда от това. Ако тази ръка е изцапана с кръв или пот, все тая — човек на ръба на пропастта не пита кой му помага да се върне на твърда земя.