Паулу Коелю - Победителят е сам

„Когато се върнеш в Москва, започни да спортуваш. Спортувай много. Това ще ти помогне да се освободиш от напрежението.“

Успява да види лицето й в облаците от пара. Никога не е бил толкова близо до някого, както сега до Оливия, момичето с дебелите вежди.

„Продължавай нататък. Дори и вече да не си убеден, продължавай нататък. Божиите знаци са загадка и понякога пътят се разкрива само когато човек тръгне по него.“

Благодаря ти, Оливия. Кой знае дали не е тук, за да покаже на света абсурдите на съвремието, чието върховно проявление е именно Кан?

Не е убеден в това. Но каквото и да е, той е тук поради някаква причина, и двете години напрежение, планиране, страх, несигурност най-накрая са оправдани.

Може да си представи какъв ще е следващият Фестивал. На хората сигурно ще им трябват магнитни карти дори за плажните забавления, ще има елитни снайперисти по всички покриви, стотици цивилни полицаи ще се смесват с тълпата, ще има детектори за метал на входа на всеки хотел, където големи деца от Суперкласата ще трябва да чакат, докато полицаите ровят в чантите им, събуват ги, молят ги да се върнат отново, защото са забравили някоя монета в джоба си и апаратът е свирнал, нареждат на мъже с посивели коси да си вдигнат ръцете, за да бъдат претърсени като обикновени престъпници, отвеждат жените до единствения брезентов параван, монтиран на входа — сривайки напълно старата местна изисканост, — където трябва търпеливо да чакат на опашка, за да бъдат претърсвани, докато жената полицай открие защо алармата е засвирила, а то е, защото банелите на сутиена са метални.

Градът ще започне да разкрива истинското си лице. Луксът и блясъкът ще се заменят с напрежение, обиди, безразлични погледи от страна на полицаите, загубено време. Все по-голяма отчужденост — този път провокирана от системата, а не от вечната арогантност на избраните. Върху плещите на данъкоплатците ще паднат тежки данъци заради прехвърлените тук военни подразделения, имащи за задача да пазят хора, които се опитват да се забавляват на място, което всъщност си е обикновен балнеоцентър.

Демонстрации. Почтени работници, протестиращи срещу онова, което смятат за абсурд. Общината ще излезе с декларация, че започва да обмисля възможността да прехвърли разходите на организаторите на Фестивала. Спонсорите, които биха могли да поемат тези разходи, няма да проявяват интерес, тъй като един от тях е бил унижен от някакъв незначителен човек, който го е накарал да млъкне и да зачита изискванията за сигурност.

Кан ще започне да умира. След две години ще осъзнаят, че всичко, което са направили, за да съблюдават закона и реда, наистина си е струвало — няма нито едно престъпление по време на Фестивала. Терористите вече няма да могат да всяват паника.

Ще пожелаят да се върнат назад, но вече ще е невъзможно. Кан ще продължи да умира. Новият Вавилон ще е разрушен. Содом на съвремието ще е зачеркнат от картата.

Излиза от банята с категорично решение: когато се върне в Русия, ще накара подчинените си да открият фамилното име на момичето. Ще направи анонимни дарения чрез неподозирани банки. Ще изпрати някой талантлив писател да напише нейната история и ще се нагърби с разходите по превода в целия свят.

„Историята на млада продавачка на сувенири, която годеникът й биел, а родителите й експлоатирали, докато един ден не предала душата си в ръцете на чужденец и с това променила част от облика на планетата.“

Отваря гардероба, взема една безупречно чиста бяла риза, добре огладен смокинг, ръчно изработени лачени обувки. Няма проблеми с връзването на папийонката, прави това поне веднъж седмично.

Включва телевизора — време е за местните новини. Дефилирането по червения килим заема голяма част от новините, но все пак има и малък репортаж за жена, убита на един кей.

Полицията е заградила мястото, момчето, присъствало на сцената (Игор обръща внимание, но няма ни най-малко желание да си отмъщава за нищо), казва, че е видяло двойка влюбени да седят и да си приказват, мъжът измъкнал малко острие и започнал да го прекарва през тялото на жената, която изглеждала доволна. Затова не повикало веднага полицията, било убедено, че това е просто шега.

„Как изглеждаше?“

Бял, на около четирийсет години, с такива и такива дрехи и изискани маниери.

Няма за какво да се тревожи. Отваря кожената си чанта и вади два плика за писма. В единия има покана за партито, което ще започне след час (въпреки че всички са наясно, че в действителност ще започне с минимум деветдесет минути закъснение), където ще срещне Ева — щом тя не го е потърсила, добре. Вече е късно, той ще се срещне с нея на всяка цена. По-малко от двайсет и четири часа бяха достатъчни, за да осъзнае за каква личност е бил женен и колко напразно е страдал през тези две години.