Паулу Коелю - Победителят е сам

Ако се намираше в Кан, то не е, защото изпитваше нездраво удоволствие да види какво изразяват очите на човек, когато се намира пред неизбежното. Ако бе решил да застане на огневата линия, на рисковата позиция, където се намираше сега, то бе, защото вярваше, че стъпките му през този ден, който сякаш никога нямаше да свърши, ще бъдат основополагащи за новия Игор, съществуващ вътре в него, който трябваше да успее да възкръсне от пепелта на своята трагедия.

Беше способен да взема трудни решения и да стига до края, макар и никой, включително самата Ева, да не разбра какво става в тъмните лабиринти на душата му. Страда мълчаливо години наред, когато го заплашваха разни хора и групировки, реагира дискретно, когато реши, че е достатъчно силен да ликвидира хората, които го бяха заплашвали. Трябваше да прояви огромно самообладание, за да не допусне животът му да бъде белязан от лошите неща, които беше преживял. Никога не пренесе опасенията и страховете си у дома — Ева трябваше да има спокоен живот, без да й се налага да знае за стреса, през който минава всеки човек на бизнеса. Реши да й спести всичко, но не получи същото в замяна, дори не бе разбран.

Духът на момичето го беше утешил с тази мисъл, но беше добавил нещо, за което дотогава не се беше сещал: той не се намираше там, за да спечели отново човека, който го беше напуснал, а за да проумее най-накрая, че Ева не заслужава всичките онези години на болка, всичките онези месеци на планиране, както и цялата му способност да прощава, да бъде великодушен и търпелив.

Изпрати й едно, две, три съобщения, но тя не реагира. За нея щеше да е безкрайно лесно да разбере къде е отседнал. Пет-шест обаждания в луксозните хотели нямаше да решат въпроса, тъй като се беше регистрирал с друго име и професия. Но който търси — намира.

Беше прочел статистиките. Кан имаше само седемдесет хиляди жители. Този брой обикновено се утрояваше по време на Фестивала, но хората, които идваха, посещаваха все същите места. Къде беше тя? Настанена в същия хотел, където беше отседнал и той; ходеше в същия бар — знаеше, защото ги беше видял двамата предишната вечер. Въпреки това Ева не обикаляше по „Ла Кроазет“ да го търси. Не звънеше на общите им приятели, опитвайки се да разбере къде е. Поне един разполагаше с цялата информация, тъй като си представяше, че онази, която смяташе за жената на своя живот, ще го потърси, след като разбере, че е толкова близо.

Приятелят беше получил инструкции как да се срещнат, но до момента — абсолютно нищо.

Съблича се и влиза под душа. Ева не го заслужава. Почти е сигурен, че тази вечер ще се срещнат, но от минута на минута това сякаш губи значение. Може би неговата мисия е по-голяма от това просто да си върне любовта на човека, който го е предал и който разпространява лоши неща за него. Духът на момичето с дебелите вежди го кара да си припомни разказаната от един стар афганистанец история в почивката между битките.

Населението на един град в пустинните планини на провинция Херат след векове на безредици и лошо управление било отчаяно. Не можело да срине монархията така изведнъж, но същевременно вече не понасяло многото поколения арогантни и егоистични управници. Свикали Лоя Джирга, както се наричал съветът на местните мъдреци.

Лоя Джирга решила: ще се избира цар на всеки четири години и той ще разполага с абсолютна власт. Ще може да увеличава данъците, да изисква пълно подчинение, да си избира различна жена всяка нощ, да яде и да пие, докато може. Ще носи най-хубавите дрехи, ще язди най-добрите животни. И накрая, всяка негова заповед, колкото и абсурдна да е, трябва да бъде изпълнена, без да се обсъжда дали е логична или справедлива. Но когато изтекат четирите години, ще трябва да се откаже от трона и да напусне мястото, като вземе със себе си единствено своето семейство и дрехите на гърба си.

Всички знаели, че това означава да умре най-много до три-четири дни, тъй като в тази долина нямало нищо друго, освен безкрайна пустиня — смразяващо студена през зимата и нетърпимо гореща през лятото.

Мъдреците от Лоя Джирга си представяли, че никой не би посмял да вземе властта, и така ще могат да се върнат към старата система на демократични избори. Решението било разпространено, тронът на управника бил свободен, но условията били строги. Отначало доста хора се зарадвали на възможността. Някакъв старец, болен от рак, приел предизвикателството, но умрял по време на мандата си с усмивка на лице. Последвал го един луд, но заради умствените си проблеми си тръгнал след четири месеца (грешно бил разбрал) и изчезнал в пустинята. После тръгнали слухове, че тронът е прокълнат, и повече никой не посмял да рискува. Градът останал без владетел, започнало да царува безредието и жителите разбрали, че монархията трябва да бъде забравена завинаги. Приготвили се да променят своите навици и обичаи.