Паулу Коелю - Победителят е сам

— Не зная защо винаги съм го искал — Знаменитостта е паднала в капана и сега разкрива своята уязвима страна, докато феновете махат отвън. — Често, когато се връщам в хотела след часове и часове работа, влизам под душа и стоя безкрайно дълго. Слушам само звука на водата, която тече върху тялото ми. В мен се борят две противоположни сили. Едната ми казва, че трябва да благодаря на боговете, другата — да оставя всичко, докато още е време. В такива моменти се чувствам най-големият неблагодарник на света. Имам много почитатели и вече ми липсва търпение. Канят ме на най-желаните събития по света, но моето единствено желание е да си тръгна веднага, да се прибера в стаята си на тихо и да си почета някоя хубава книга. Присъждат ми награди, организират партита и правят всичко възможно да се чувствам доволен, ала в действителност съм изморен и изтормозен и мисля, че не заслужавам всичко, понеже не съм достоен за моя успех. Разбираш ли?

За част от секундата Габриела изпитва съчувствие към мъжа до себе си — представя си на колко партита е трябвало да отиде през годината, където някой винаги го моли да се снимат заедно и му иска автограф, разказва му изключително безинтересна история, а той трябва да се преструва, че обръща внимание, предлага му нов проект, притискайки го с класическото: „Не ме ли помните?“, после вади мобилния си телефон и го кара да каже поне една дума на детето, на жената или сестрата. Вечно трябва да е весел, внимателен, благоразположен и възпитан, първокласен професионалист.

— Разбираш ли?

— Разбирам. Но бих искала да изпитвам вашите терзания, а знам, че има още много дотогава.

Още четири лимузини, и ще стигнат до целта. Шофьорът ги предупреждава да се приготвят. Знаменитостта смъква сгъваемото огледало и намества вратовръзката си. Тя оправя косата си. Габриела вече може да види част от червения килим, въпреки че стъпалата са извън полезрението й. Истерията изчезва като по чудо, тълпата сега се състои от хора с карти на врата, които разговарят помежду си и не обръщат ни най-малко внимание на лимузините, понеже вече им е омръзнало да гледат все същото.

Остават още две коли. От лявата й страна вече се виждат няколко стъпала. Мъже с фракове и папийонки отварят вратите, а плашещите метални прегради са сменени с кадифени въжета, окачени на стойки от дърво и бронз.

— По дяволите!

Знаменитостта надава вик. Габриела се стряска.

— По дяволите! Виж кой е там! Виж кой слиза от колата в този момент!

Габриела вижда една Суперзнаменитост от женски пол, също облечена в тоалет на Хамид Хюсеин, която тъкмо стъпва на червения килим. Знаменитостта извръща глава. Тя проследява погледа му и вижда нещо съвсем неочаквано. Човешка стена, висока почти три метра, от която постоянно проблясват светкавици.

— Гледаш в погрешната посока — казва Знаменитостта, която сякаш е загубила целия си чар, любезност и екзистенциални проблеми. — Тези там не са акредитирани. Те са от второстепенната преса.

— Защо казахте „по дяволите“?

Той не успява да скрие раздразнението си. Остава още една кола до пристигането.

— Не виждаш ли? От кой свят си, момиче? Когато стъпим на червения килим, апаратите на избраните фотографи, които са точно по средата на пътя, ще се насочат към нея!

И обръщайки се към шофьора, нарежда:

— Карай по-бавно!

Шофьорът сочи към един цивилен с карта на врата, който им прави знак да продължават напред и да не задържат движението.

Знаменитостта си поема дълбоко въздух, този ден не е от най-щастливите. Защо реши да каже това на една начинаеща актриса? Да, наистина, омръзнало му е от живота, който води, но въпреки всичко не може да си представи нещо по-различно.

— Не бързай — казва. — Ще направим всичко възможно да се позабавим тук, долу. Ще оставим голямо разстояние между момичето и нас.

„Момичето“ беше Суперзнаменитостта.

Двойката от колата преди тях сякаш не привлича толкова внимание — въпреки че сигурно са важни особи, тъй като никой не стига до червения килим, преди да е изкачил редица планини.

Нейният кавалер, изглежда, малко се поуспокоява, но сега самата Габриела чувства, че я обзема напрежение — не знае как точно да се държи. Ръцете й се потят. Грабва чантата, пълна с хартии, поема дълбоко въздух и отправя една молитва.

— Върви бавно — казва Знаменитостта. — И не стой прекалено близо до мен.

Лимузината пристига. Двете врати се отварят.

Внезапно сякаш неистов шум обзема целия свят. Има викове от всички страни. До момента тя не си е давала сметка, че се вози в шумоизолирана кола и не може да чуе нищо. Знаменитостта слиза с усмивка, сякаш преди две минути не се е случило нищо, и продължава да бъде центърът на вселената — независимо от направената в колата изповед. Един човек в конфликт със самия себе си, със света и с историята, който повече по никакъв начин не може да се върне назад.