Паулу Коелю - Победителят е сам

— … хайде да поговорим малко.

— Какво?

Две чаши шампанско и езикът й се развързва. Не бива така.

— Нищо, нищо.

— Напротив, каза, че имаш нужда да поговорим малко. Тъмната стая и детето, на което няма кой да помогне да стигне до вратата. Унизително. Хайде, направи каквото си обеща преди няколко минути!

— Да. Бих искала да разбера какво правите тук. Как попаднахте в този свят, от който не разбирам почти нищо. Всичко е толкова различно от това, което си представях. Ако щете, вярвайте, но когато отидохте да говорите с фотографите, аз се почувствах изоставена и се уплаших. Разчитам на помощта ви и искам да знам дали си харесвате работата.

Някой ангел — който обича шампанско, разбира се — прави така, че тя да казва точните думи.

Хермафродитът я гледа с изненада. Това да не е опит да се сприятели с него? Защо задава въпроси, които никой не се осмелява да зададе след един час познанство?

Никой не му се доверява, защото е различен от всички — той е уникален. Противно на онова, което си мислят за него, той не е хомосексуалист, просто е изгубил интереса си към себеподобните. Обезцветил е косата си, облича се така, както му харесва, тежи точно толкова, колкото иска, знае, че създава странно впечатление, но не е длъжен да е мил с когото и да било, стига да си върши добре работата.

А сега тази жена се опитва да разбере какво мисли. Как се чувства. Той посяга към чашата с шампанско, поръчана за него, и я изпива на един дъх.

Навярно тя смята, че той е част от екипа на Хамид Хюсеин. Може би го мисли за влиятелен и затова търси съдействието му, за да разбере какво да прави. Той знае какво трябва да прави тя, но са го наели само за определени задачи по време на Фестивала и ще се ограничи с изпълнението им. Когато дните на лукс и блясък свършат, ще се прибере в апартамента си в покрайнините на Париж, където съседите му ще се отнасят зле с него само защото външността му не се вписва в модела, създаден от някакъв безумец, който един ден извикал: „Всички хора са еднакви.“ Не е вярно. Всички хора са различни и трябва да отстояват това свое право, независимо от последствията.

Ще гледа телевизия, ще ходи до близкия супермаркет, ще чете списания, понякога ще ходи на кино. Тъй като минава за отговорен човек, от време на време ще му се обаждат разни агенти, нуждаещи се от помощници с „много опит“ в областта на модата, които знаят как да обличат моделите, да избират аксесоари, да придружават онези, които още не са се научили как да се държат, да не допускат грешки в протокола, да обясняват какво трябва да се прави и какво изобщо не бива да се толерира.

Да, има си мечти. Той е уникален, повтаря си го наум. И е щастлив, тъй като няма какво повече да очаква от живота. Въпреки че изглежда доста по-млад, вече е на четирийсет. Да, беше опитал да пробие като дизайнер, но не успя да си намери свястна работа, скара се с хората, които можеха да му помогнат, и днес вече не очаква нищо повече от живота — въпреки че има богата култура, добър вкус и желязна дисциплина. Вече не вярва, че някой ще види как се облича и ще каже: „Страхотно, бихме искали да говорим с вас.“ Беше получил една-две покани да позира като модел, но то се случи преди много години. Не прие, тъй като това не влизаше в плановете му за живота. Не съжалява.

Шие собствените си дрехи от платовете, останали в ателиетата за висша мода. В Кан е настанен с още двама души горе на хълма, може би не много далече от жената до него. Но тя има своя шанс и колкото и несправедлив да смята, че е животът, той не бива да се оставя да го завладеят огорчението и завистта. Ще даде всичко от себе си, иначе повече няма да го канят за „асистент на продукция“.

Разбира се, че е щастлив. Човек, който не иска нищо, е щастлив. Поглежда часовника си — може би е дошъл подходящият момент да влязат.

— Да тръгваме. Ще говорим друг път.

Плаща напитките, иска касова бележка, за да отчете всеки похарчен цент, когато дните на лукс и блясък свършат. Някои хора стават и правят същото. Той и Габриела/Лиза трябва да побързат, за да не я объркат в тълпата, която сега започва да приижда. Прекосяват фоайето на хотела, за да стигнат до началото на „коридора“. Той подава двете покани, които грижливо е прибрал в джоба си. В края на краищата важните хора не се занимават с такива подробности, те винаги си имат асистент, който да се погрижи за това.

Той е асистентът. Тя е важната личност, която вече проявява признаците на звездоманията. Съвсем скоро ще разбере какво означава този свят. Той ще изсмуква енергията й, ще пълни с мечти главата й, ще манипулира суетата й, докато накрая не я изхвърлят, точно когато вече си е повярвала, че може всичко. Това се беше случило с него и с всички преди него.