Паулу Коелю - Победителят е сам

Не може да се заеме с йога на това място, но се опитва да се съсредоточи върху морето и червеникавите отблясъци на залеза. Намира се пред златна възможност. Трябва да преодолее отвращението си и да поговори още с хермафродита в малкото свободни моменти, които остават до „коридора“. Не бива да допуска грешки. Имала е късмет и трябва да знае как да го използва. Отваря чантата, за да извади гримовете си и да си оправи устните, но вътре вижда само намачкана хартия. За втори път беше в Стаята за подаръци с отегчената гримьорка и отново забрави да вземе дрехите и документите си. Но дори и да се беше сетила, къде ли щеше да ги остави?

Тази чанта е прекрасна метафора на това, което преживява — красива отвън, съвсем празна отвътре.

„Овладей се.

Слънцето току-що изчезна зад хоризонта, но утре отново ще се роди в целия си блясък. Аз също трябва да се преродя сега. Щом толкова пъти съм изживявала този момент в мечтите си, трябва да се чувствам подготвена и уверена. Вярвам в чудеса и съм благословена от Господ, който е чул молитвите ми. Трябва да помня онова, което режисьорът казваше преди всяка репетиция: дори и да правиш едно и също, важното е да откриваш нещо ново, небивало, невероятно, нещо, което си пропуснал предния път.“

В бара влиза един хубав мъж на около четирийсет години. С прошарена коса е и носи смокинг, който му стои безупречно. Запътва се към нея, но като забелязва втората чаша шампанско, продължава към другия край на бара. Ще й се да си поприказва с него, защото хермафродитът се бави. Но се сеща за категоричните думи: „Никакви баналности.“

Изпива шампанското и си поръчва втора чаша. Ако хермафродитът е изчезнал завинаги, няма как да си плати сметката, но това е без значение. Всичките й съмнения и колебания изчезват заедно с питието и сега единственото, което я плаши, е, да не би да не успее да влезе на партито и да изпълни поетия ангажимент.

Не, тя вече не е онова момиче от малкото градче, което се бори със зъби и нокти да си пробие път в живота. И повече никога няма да бъде. Но след още една чаша шампанско пътят започва да й се струва стръмен и страхът от непознатото се превръща в ужас, че нещата могат да се променят. Как да направи така, че днешното чудо да продължи и утре? Как да получи някаква гаранция, че всички чути през последните няколко часа обещания наистина ще бъдат изпълнени? Толкова пъти вече е била пред вълшебни порти и невероятни възможности, толкова дни и седмици е мечтала за шанса да промени своя живот завинаги, за да открие накрая, че телефонът не е звъннал, а биографията й е била забравена в някой ъгъл. Или пък режисьорът се обаждаше, за да се извини и да каже, че е намерил друга, по-подходяща за ролята, „въпреки че сте много талантлива и не бива да се обезсърчавате“. Съдбата познава много начини да провери нечия воля. Понякога — като не се случва нищо, а понякога — като всичко се случва накуп.

Мъжът, който влезе сам, упорито гледа към нея и към втората чаша шампанско. Така й се иска да се приближи! От сутринта не е имала възможност да сподели с някого какво й се е случило. Ще й се да позвъни на семейството си, но телефонът й е останал в собствената й чанта и вероятно вече е задръстен със съобщения от съквартирантките, които искат да разберат къде е, дали е получила някоя покана, дали би желала да ги придружи на някое второкласно мероприятие, където „евентуално ще се появи еди-кой си“.

Не може да сподели нищо с никого. Направи голяма крачка в живота си, а е сама в бара на един хотел, уплашена от възможността сънят да свърши и същевременно съзнаваща, че никога повече няма да е същата като преди. Стигнала е близо до върха на планината. Сега или трябва да направи свръхусилие, или вятърът ще я повали.

Мъжът с прошарената коса все още е тук. Пие портокалов сок. В даден момент погледите им се кръстосват и той се усмихва. Тя се преструва, че не е видяла.

Защо се страхува толкова? Защото не знае как точно да се държи в новата ситуация. Никой не й помага. Само й нареждат и очакват стриктно изпълнение от нейна страна. Чувства се като затворено в тъмна стая дете, което трябва пипнешком да открие пътя до вратата, тъй като някой го вика властно и очаква то да се подчини.

Хермафродитът, който току-що е влязъл, прекъсва мислите й.

— Да почакаме още малко. Сега започват да влизат.

Хубавият мъж става, плаща сметката си и се отправя към изхода. Изглежда разочарован. Може би е изчаквал подходящия момент, за да се приближи, да се представи и…