Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Харемът предпазливо крачеше към голямата дневна в края на извития коридор в тайнствената отвратителна къща. Тя беше на два етажа. На долния имаше една-единствена стая. На горния поне десет.

Нейоми Крос пристъпваше внимателно сред другите жени. Беше им казано да отидат в общата стая. Откакто беше там, броят на пленничките варираше от шест до осем. От време на време някое момиче изчезваше, но винаги се намираше ново, което да заеме освободеното място.

Казанова ги чакаше в дневната. Беше си сложил една от маските. Тази беше рисувана на ръка с бели и яркозелени ивици. Празнична. Беше облечен в златиста роба, а под нея беше гол.

Стаята бе широка и обзаведена с вкус. Подът беше постлан с ориенталски килим. Стените бяха снежнобели и прясно боядисани.

— Заповядайте, заповядайте, момичета. Не се стеснявайте. Не се притеснявайте — каза той от дъното на стаята. Имаше два пистолета — един електрически и един обикновен и беше заел предизвикателна поза.

Нейоми си представи как той се усмихва зад маската. Повече от всичко друго искаше да види лицето му, само веднъж, и после да го изтрие завинаги, да го разбие на малки парченца и да смели парченцата, така че нищо да не остане. Почувства, че сърцето й подскочи, когато влезе в голямата великолепна дневна. Цигулката й лежеше на масата до Казанова. Беше взел нейната цигулка и бе я донесъл на това гадно място.

Казанова се въртеше във валсова стъпка под ниския таван на стаята като призрак на някакъв изискан маскарад. Умееше да демонстрира класа, дори галантност. Държеше се самоуверено.

Запали си женска цигара със златна запалка. Спря да си поговори с всяко от своите момичета. Докосваше ту някое голо рамо, ту буза, ту нечия дълга руса коса.

Всички жени изглеждаха ослепително. Бяха облекли собствените си прекрасни дрехи и се бяха гримирали грижливо. Ароматът на парфюмите им изпълваше стаята. Само да можеха да се нахвърлят вкупом върху него, помисли си Нейоми. Трябваше да има начин да повалят Казанова.

— Както някои от вас вероятно са се досетили вече — повиши глас той, — очаква ни приятна изненада. Малка нощна музика.

Той посочи Нейоми и я повика с пръст към себе си. Винаги бе внимателен, когато ги събираше всички заедно. Електрическият пистолет беше в ръката му, но го държеше нехайно.

— Моля те, изсвири ни нещо — каза на Нейоми. — Каквото искаш. Нейоми свири на цигулка, и то прекрасно. Не се стеснявай, скъпа.

Нейоми не можеше да свали очи от Казанова. Робата му бе разтворена и те можеха да виждат голото му тяло. Понякога караше някоя жена да свири, да пее, да чете стихове или просто да разказва за живота си преди ада. Тази нощ бе ред на Нейоми.

Тя знаеше, че няма избор. Беше длъжна да бъде смела, да изглежда самоуверена.

Взе цигулката, нейния скъпоценен инструмент, и стотици болезнени спомени я заляха. Като всяка чернокожа жена, тя се бе научила да пази самообладание. Сега то й бе необходимо повече от всякога.

— Ще се опитам да изсвиря Соната номер едно от Бах — обяви тихо тя. — Това е адажиото, началното темпо. Много е хубаво. Надявам се, че ще мога да го предам както заслужава.

Тя затвори очи и вдигна цигулката към рамото си. Отвори ги отново, когато постави лъка върху струните, и бавно започна да настройва инструмента.

Смела… самоуверена , напомни си тя.

След това засвири. Беше далеч от съвършенството, но идваше от сърцето й. Стилът на Нейоми винаги е бил личен. Тя се съсредоточаваше много повече върху правенето на музика, отколкото върху техниката си. Искаше й се да плаче, но тя сдържаше сълзите си, сдържаше всичко вътре в себе си. Чувствата й се изляха в музиката, в прекрасната соната на Бах.

— Браво! Браво! — извика Казанова, когато тя свърши.

Жените изръкопляскаха. Това беше позволено от Казанова. Нейоми се взря в красивите им лица. Можеше да усети споделената болка в тях. Щеше й се да може да си поговори с тях. Но той ги събираше заедно само за да демонстрира своята сила, абсолютния си контрол над тях.

Ръката на Казанова се протегна и леко докосна ръката на Нейоми. Тя беше топла и на момичето му се стори, че го опари.

— Ти ще останеш с мен тази нощ — каза той с много нежен глас. — Толкова си красива, Нейоми, най-красивата тук. Знаеш ли това, сърце мое? Разбира се, че го знаеш.

Смела, силна, самоуверена , каза си Нейоми. Нямаше да му позволи да види нейния страх. Щеше да намери начин да го победи.

Двамата с Кейт работехме в нейния апартамент в Чапъл Хил. Отново разговаряхме за изчезващата къща, все още се опитвахме да разгадаем тази умонепроницаема мистерия. Малко след осем часа на вратата се звънна. Кейт отиде да види кой е.