Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

На третия час в бара Кейт ми разказа една истинска история за себе си, която ме шокира не по-малко от отвличането й. Кафявите й очи бяха огромни, когато се впусна в разказа си. Те блестяха в приглушената светлина на бара.

— Нека точно сега да ти разкажа това. Южняците обичат да разказват истории, Алекс. Ние сме последните пазители на свещената устна история на Америка.

— Разкажи ми, Кейт. Обичам да слушам истории. Толкова много, че превърнах това в своя професия.

Кейт сложи ръка върху моята.

— Имало едно време едно семейство Мактиърнън от Бърч. Те били една щастлива компания, Алекс. Здраво свързани, особено момичетата: Сюзан, Марджъри, Кристин, Керъл Ан и Кейт. Кристин и аз бяхме най-малките — близначки. Освен това имахме Мери, нашата майка и Мартин, нашия баща. Няма да приказвам много за Мартин. Майка ми го натири, когато бях на четири години. Той беше властен и понякога жалък като настъпена пепелянка. Да върви по дяволите. Вече съм пратила баща си в историята.

Кейт продължи така известно време, но после млъкна и се взря в очите ми.

— Казвал ли ти е някой какъв фантастичен слушател си ти? Караш ме да си мисля, че се интересуваш от всичко, което трябва да изприказвам. Никога не съм разказвала цялата история, Алекс.

— Ами аз всъщност се интересувам от всичко, което трябва да изприказваш. Чувствам се добре от това, че споделяш с мен, че ми се доверяваш.

— Вярвам ти. Това не е много щастлива история, така че трябва много да ти вярвам.

— Усещам това — казах аз. Отново ме порази красотата на лицето й. Очите й бяха много големи и прекрасни. Устните й не бяха нито прекалено пълни, нито прекалено тънки. Това продължаваше да ми напомня защо Казанова я беше избрал.

— Сестрите ми, майка ми, всички бяха толкова големи, когато бях дете. Аз бях техният мъничък роб и домашен любимец. В къщата не влизаха много пари, така че винаги имаше много работа. Отглеждахме си собствени зеленчуци и плодове, правехме си конфитюр. Вземахме да перем и гладим чужди дрехи. Сами се оправяхме с дърводелските проблеми, спуканите тръби, поправките по колата. Бяхме щастливи, обичахме се. Все се смеехме и пеехме последните хитове, чути по радиото. Четяхме много и говорехме за всичко — от правото на аборт до готварските рецепти. Чувството за хумор беше задължително в нашата къща. Не бъди толкова сериозна беше най-популярният израз между нас.

Най-накрая Кейт ми разказа какво се е случило със семейство Мактиърнън. Нейната тайна изплува на повърхността с развълнуван порив, който помрачи лицето й.

— Марджъри се разболя първа. Диагнозата беше рак на яйчниците. Умря на двайсет и шест години. Вече имаше три деца. След това една след друга си отидоха Сюзан, близначката ми Кристин и майка ми. Всички от рак на белия дроб или яйчниците. Останахме Керъл Ан, аз и баща ми. Двете с Керъл Ан се шегувахме, че сме наследили лошата сприхава жилка на баща ни и затова сме обречени да умрем от най-долен инфаркт.

Изведнъж Кейт наклони глава надолу и настрани. След това отново ме погледна.

— Канех се да кажа, че не знам защо ти разказвам това. Но всъщност знам. Аз те харесвам. Искам да ти бъда приятелка. Искам ти да ми бъдеш приятел. Възможно ли е?

Понечих да кажа нещо за чувствата, които изпитвам в момента, но Кейт ме спря. Тя постави върха на пръстите си върху устните ми.

— Не ставай сантиментален. Не ме питай нищо повече за сестрите ми. Кажи ми нещо, което не си казвал никога на други хора. Кажи ми го бързо, преди да си размислил. Сподели една от големите си тайни, Алекс.

Не се замислих какво да кажа. Просто оставих историята да изплува сама. Така изглеждаше най-честно след онова, което Кейт ми разказа. Освен това исках да споделя нещо с нея, да й се доверя, или поне да проверя дали мога.

— Отписах се, след като жена ми Мария умря — казах на Кейт една от моите тайни, едно от нещата, които бях запечатал дълбоко в себе си. — Всяка сутрин си обличам дрехи и лице за пред обществото, а понякога препасвам и пистолета… но се чувствам празен през повечето време. Имах една връзка след Мария, но нищо не излезе. Провали се по зрелищен начин. Сега не съм готов да бъда с някого. Не знам дали изобщо някога ще бъда готов.

Кейт се втренчи в очите ми.

— О, Алекс, грешиш. Толкова си готов — рече тя без сянка от съмнение в очите и гласа си.

— Аз също искам да бъдем приятели — казах най-накрая. Беше нещо, което казвам рядко и никога толкова бързо.

Когато се взрях в Кейт през масата, над горящия фитил на топящата се свещ, аз отново си спомних за Казанова. Ако не друго, той поне беше много добър съдник на женската красота и характер. В това отношение беше почти съвършен.