Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Това за смъртните маски е интересно. Моля те, продължавай, Кейт. Помагаш ми невероятно много.

— Знам, че ги правят от черепа на човека. Правят му снимка… покриват снимката с онази специална хартия на малки квадратчета, която се използва от чертожниците… нанасят чертите на лицето. След това правят истинска маска от рисунката. Във филма „Парк Горки“ имаше такава смъртна маска. По принцип не са предназначени за носене. Не разбирам как се е снабдил с такава маска.

„Окей, Кейт — мислех си аз, — сега просто продължавай за Казанова.“

— Какво се случи в деня, когато избяга? — попитах аз, като я поведох леко напред.

За първи път тя сякаш се притесни от въпроса. Очите й се отвориха за по-малко от секунда, сякаш е била задрямала и сега съм я събудил, стреснал съм я. После отново се затвориха. Десният й крак потропваше бързо.

— Не си спомням много за този ден, Алекс. Мисля, че съм била дрогирана до козирката.

— Няма нищо. Каквото и да си спомниш, за мен е важно да го знам. Справяш се чудесно. Веднъж ми каза, че си го ритнала. Наистина ли ритна Казанова?

— Ритнах го. Той извика от болка и се строполи.

Още една дълга пауза. Изведнъж Кейт започна да плаче. Сълзите се стичаха от очите й и тя хлипаше много, много силно.

Лицето й беше мокро не само от сълзи, а и от пот. Чувствах, че трябва да я извадя от хипнозата. Не разбирах какво става и това малко ме плашеше.

Опитах се да запазя гласа си съвсем спокоен.

— Какво има, Кейт? Какъв е проблемът? Добре ли си?

— Аз оставих другите жени там. Отначало не можех да ги намеря. След това бях толкова невероятно объркана. Оставих другите.

Очите й се отвориха — бяха пълни със страх, но и със сълзи. Тя сама излезе от хипнозата. Беше достатъчно силна, за да го направи.

— Какво ме изплаши, толкова? — попита. — Какво стана?

— Не съм сигурен — отговорих аз. Щяхме да поговорим за това, но по-късно, не сега.

Тя отвърна очи от мен. Това не беше в нейния стил.

— Може ли да остана сама? — прошепна. — Може ли просто да остана сама? Благодаря.

Напуснах болничната стая с чувството, че почти съм предал Кейт. Но не знаех дали мога да постъпя по друг начин. Това беше разследване на серийни убийства. Засега нищо не даваше резултат. Как беше възможно това?

В края на седмицата Кейт беше изписана от Университетската болница. Тя ме помоли да се срещаме и да разговаряме по възможност всеки ден. Аз приех на драго сърце.

— Това не е терапия в никое отношение, по никакъв начин и под никаква форма — предупреди ме тя.

Просто искаше да говори свободно с някого по-трудни теми. Отчасти заради Нейоми между нас се образува бърза и здрава връзка.

Нямаше никаква нова информация или следа по отношение на връзката между Казанова и Джентълмена в Лос Анджелис. Бет Либерман, репортерката от „Лос Анджелис Таймс“, отказа да разговаря с мен. Трябваше да се доверя на някого; доверих се на Кайл.

В понеделник следобед двамата с Кейт излязохме на разходка из горите край реката, където я бяха намерили двете момчета. Никой от нас не го беше казал направо, но ние вече работехме заедно по случая. Със сигурност никой не знаеше повече за Казанова от нея. Ако успееше да си припомни още нещо, това щеше да ни бъде от голяма полза. И най-малката подробност можеше да се окаже следата, която ще отприщи бента.

Кейт се умълча и някак си се умърлуши, когато навлязохме сред тъмната надвиснала гора на изток от реката. Чудовището в човешки облик може би се спотаяваше някъде наоколо, може би се прокрадваше сред дърветата точно в този момент. Може би ни наблюдаваше.

— Някога обичах да се разхождам в гори като тези. Черни къпини и боровинки. Сини сойки кълват зрънца навсякъде. Напомня ми за детството — каза Кейт, докато вървяхме. — Заедно със сестрите ми обичахме да плуваме всеки ден в една река като тази. Плувахме голи, което беше строго забранено от баща ми. Опитвахме се да правим всичко, което баща ми забраняваше строго.

— Всичкото това плуване се оказа от полза — отбелязах аз. — Може би ти е помогнало да се пуснеш по реката, без да си навредиш.

Кейт поклати глава.

— Не, това си беше чист инат. Заклех се, че няма да умра този ден. Няма да му доставя това удоволствие.

Не споделих собственото си усещане за дискомфорт сред тези гори. Част от моето неудобство вероятно се дължеше на злощастната история на околните земи и ферми. Едно време навсякъде тук са се простирали тютюневи плантации. Робски ферми. Кръвта и костите на моите прадеди. Невероятното отвличане и поробване на повече от четири милиона африканци, докарани в Америка в самото начало. Те са били отведени. Против волята им.