Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Най-накрая тя му хвърли един поглед. „Истинско кроше“, помисли си доктор Уил Рудолф. Господи, какви очи. Искаше ги целите за себе си. Искаше да си ги търкаля между пръстите, да си ги носи в джоба като талисман.

Това, което тя видя, беше един висок и строен мъж с интересно лице, малко над трийсет години. Раменете му бяха широки, а мускулатурата — като на атлет или дори на танцьор. Кестенявите му къдрици бяха изсветлели от слънцето и пригладени назад в малка опашка. Имаше ирландски сини очи. Освен това над традиционната светлосиня риза и раирана вратовръзка Уил Рудолф носеше леко измачкано бяло лекарско сако, каквото носеха всички лекари в неговата болница. Беше обут в скъпи ботуши от „Доктор Мартенс“ — запазената марка за обувки, които не знаят скъсване. Изглеждаше толкова уверен в себе си.

Жената го заговори първа. Тя го избра, нали така? Сините й очи бяха спокойни и дълбоки, необезпокоявани от нищо, изключително секси в своята самоувереност. Тя си играеше с една от златните си обици.

— Да не би да не съм казала нещо?

Той се разсмя, искрено възхитен, че тя притежава зряло чувство за хумор в играта на флирт. „Нощта ще бъде забавна“, помисли си той. Сигурен беше.

— Съжалявам. Обикновено не се зазяпвам. Поне не са ме хващали да го правя толкова неприкрито — каза той. Известно време не можеше да спре да се смее. Имаше лек смях, приятен смях. Това бе модерно оръдие на труда, особено в Холивуд, Ню Йорк и Париж — любимите му местенца.

— Поне сте честен в това отношение — каза тя и също се засмя, а златните верижки на гердана издрънчаха на гърдите й. До болка му се прииска да се пресегне, да го скъса, да оближе с език гърдите й.

Тя бе обречена, щом това беше неговото желание, неговата воля, случайният му каприз. Дали да продължи? Или да търси още?

Кръвта в главата му бучеше, пенеше се с разтърсваща сила. Трябваше да вземе решение. Отново погледна в необезпокоените сини очи на русата жена и видя отговора.

— Не знам как е с вас — каза той, опитвайки се да звучи спокойно, — но мисля, че намерих онова, което най-много ми харесва тук.

— Да, май че и аз намерих, каквото търсех — каза тя след кратка пауза. После се засмя. — Откъде сте? Не сте оттук, нали?

— От Северна Каролина. — Той отвори вратата и й стори място да мине. Двамата излязоха заедно от магазина за дрехи. — Доста се потрудих, за да загубя акцента си.

— Успели сте — каза жената.

Тя изпитваше изумителна наслада от собственото си излъчване, без капчица стеснителност. Около нея грееше ореол от самоувереност и компетентност, който той щеше да разбие и да срине в прахта. О, Господи, желаеше я до болка.

— Е, момчета, започва се. Излиза от „Нативити“ с русото момиче. Сега са на Мелроуз Авеню.

Използвахме бинокли, за да наблюдаваме невероятната среща през декоративната витрина на „Нативити“. Освен това ФБР имаше микрофони за дистанционно подслушване, насочени както към доктор Уил Рудолф, така и към русата жена в модния магазин.

Акцията беше само на ФБР. Не бяха съобщили дори на полицията в Лос Анджелис. Нито дума. Типична тактика на Федералното бюро, само че този път аз бях на тяхна страна благодарение на Кайл Крейг. От ФБР бяха пожелали да разговарят с Кейт в Лос Анджелис. Кайл уреди и аз да замина, след като настоятелно му припомних за сделката, която бяхме сключили, както и за възможността това да се окаже най-важният пробив в разследването.

Тъкмо минаваше пет и половина — шумен, хаотичен час пик в един вълшебен, слънчев калифорнийски ден. Температура около двайсет и пет градуса. Пулс, покачващ се поне до хиляда удара в минута в нашата кола.

Най-сетне се приближавахме до едно от чудовищата, или поне така се надявахме. Доктор Уил Рудолф ми приличаше на съвременен вампир. Той прекара следобеда в безцелно шляене из модните магазини: „Екрю“, „Гро“, „Марк Фокс“. Дори момичетата, които се мотаеха пред заведението за бургери в стила на 50-те години „Джони Рокет“, бяха потенциална мишена за него. Днес той определено бе тръгнал на лов. Оглеждаше се за момичета. Но дали наистина беше Джентълмена?

Аз работех в екип с двама старши агенти на ФБР. Бяхме паркирали анонимния на вид минифургон в една пряка на Мелроуз. Радиостанцията ни беше прикачена към микрофоните за дистанционно подслушване по последна дума на техниката, които се намираха в две от петте други коли, следящи човека, смятан за Джентълмена. Беше време шоуто да започва.

— Да, май че и аз намерих, каквото търсех — чухме да казва русата жена. Тя ми напомняше за красивите студентки, които Казанова бе отвлякъл на юг. Възможно ли бе да става дума за едно и също чудовище? Убиец с периметър на действие от едното крайбрежие до другото? Може би раздвоена личност?