Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Двамата с Кейт наблюдавахме как доктор Уил Рудолф се измъква от купето на своето беемве, което току-що бе паркирал откъм западната страна на болницата. Носеше сако в опушено сив цвят с европейска кройка. Беше добре ушито и очевидно скъпо. Сигурно струваше колкото къщата ми във Вашингтон. Кестенявата му коса беше прибрана назад в модна опашка. Имаше тъмни очила с кръгли рамки.

Лекар в първокласна болница в Бевърли Хилс. Дяволски самодоволен. Беше ли той проклетият Джентълмен, подпалил чергата на този град?

Изпитах непреодолимо желание да хукна през паркинга и да го ударя, да го поваля на земята още сега. Стиснах зъби, докато челюстта ми изтръпна. Кейт не сваляше очи от него. Беше ли той и Казанова? Едно и също чудовище ли бяха и двамата?

Гледахме как Рудолф пресича площадката пред болницата. Имаше широка, бърза и бодра крачка. Нищо не го притесняваше днес. Накрая изчезна зад металносивата странична врата на болницата.

— Лекар — каза Кейт и поклати глава. — Толкова е зловещо, Алекс. Направо треперя отвътре.

Радиостанцията в колата ни стресна, но чухме дълбокия, дрезгав глас на агент Джон Асаро.

— Как е Алекс, видяхте ли го? Добре ли го огледахте? Какво мисли госпожица Мактиърнън? Каква е присъдата на нашия доктор Мръсник?

Погледнах към предната седалка, където се беше разположила Кейт. В този момент всичките й трийсет и една години си личаха. Не толкова самоуверена и сигурна. Най-важната свидетелка. Тя прекрасно разбираше съдбоносната сериозност на момента.

— Не мисля, че това е Казанова — каза накрая. Поклати глава. — Не е същият физически тип. По-слаб е… държи се по различен начин. Не съм сто процента сигурна, но не мисля, че е той, дявол да го вземе.

Звучеше леко разочарована. Продължи да клати глава.

— Почти съм сигурна, че не е Казанова, Алекс. По-вероятно е да са двама души. Двама мръсници.

Кафявите й очи бяха напрегнати, когато ме погледна.

Значи бяха двама. Дали се състезаваха? За какво, по дяволите, ставаше дума в тяхната игра?

Празни приказки за убиване на времето, общи разговори по време на следенето — това бе позната територия за мен. Двамата със Сампсън си имахме наш си израз в тази връзка: те извършват престъплението, ние им отбиваме наказанието.

— Колко може да изкарва като преуспяващ лекар в Бевърли Хилс? Кажи една примерна цифра, Кейт — попитах моята партньорка. Все още наблюдавахме частния паркинг на лекарите от „Седърс-Синай“. Не ни оставаше нищо друго освен да хвърляме по някой поглед към елегантното ново беемве и да чакаме, да бъбрим като стари приятели на верандата в моя вашингтонски дом.

— Вероятно взема по сто и петдесет до двеста за визитация. Може да му се събират пет-шестстотин хиляди на година. Освен това взема и хонорари за операциите. Това е при положение, че има някаква съвест и определя разумни хонорари за услугите си, а ние знаем, че е лишен от всякаква съвест.

Поклатих недоверчиво глава, потривайки брадичката си с длан.

— Ще трябва да се върна към частната практика. Децата имат нужда от нови обувки.

Кейт се усмихна.

— Те ти липсват, нали, Алекс? Често говориш за тях. Деймън и Джани.

Аз също се усмихнах.

— Е, да, така е. Те са моите малки приятели.

Кейт отново се засмя. Обичах да я карам да се смее. Мислех си за горчиво-сладките истории, които ми бе разказала за сестрите си и особено за своята близначка Кристин. Смехът е добро лекарство.

Черното беемве просто си стоеше там, обляно в яркия си и скъп блясък под калифорнийското слънце. „Полицейското наблюдение изцежда — помислих си аз — независимо къде се провежда. Дори в слънчевия Лос Анджелис.“

Кайл Крейг ми беше дал голяма свобода. Много повече, отколкото имах на юг. Беше дал свобода и на Кейт. Старото правило — услуга за услуга. Кайл искаше аз да разпитам Джентълмена, когато го заловим, и очакваше да му докладвам за всичко. Подозирах, че се надява сам да спипа Казанова.

— Наистина ли мислиш, че е възможно да се състезават? — попита Кейт след малко.

— От психологическа гледна точка имам известни основания — казах аз. — Може би всеки от тях изпитва необходимост да води с една точка пред другия. Може би дневниците на Джентълмена са неговият начин да каже: „Ето, виждаш ли, аз съм по-добър от теб. Аз съм по-известен.“ Но още не съм сигурен. Все пак споделянето на техните подвизи може да има за цел по-скоро обществената сензация, отколкото интимно съперничество. И двамата обичат светлините на рампата.