Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Следвахме рейндж роувъра в западна посока. Рудолф най-сетне зави по Сънсет Булевард и продължи надолу към крайбрежната магистрала. После се насочи на север. Забелязах, че внимателно спазва ограниченията на скоростта в рамките на града, но щом излезе на междуградската магистрала, направо полетя.

— Къде отива, да го вземат мътните? Сърцето ми се е качило в гърлото — призна накрая Кейт.

— Не се тревожи. Май си е страшничко да го преследваме през нощта — успокоих я аз. Наистина се чувствах така, сякаш бяхме сами с него. Къде, по дяволите, отиваше? На лов ли? Ако начинът му на живот не се беше променил, той беше длъжен в скоро време да извърши ново убийство. Вероятно беше като разгонен.

Пътуването се оказа много дълго. Гледахме как звездите осветяват калифорнийската нощ. Шест часа по-късно все още се движехме по магистралата. Най-сетне рейндж роувърът зави покрай някаква странна дървена табела, на която между другото пишеше: „Щатски парк Биг Сур“.

Сякаш за да разсеем съмненията си, че наистина се намираме в Биг Сур, минахме покрай прастара камионетка със стикер, на който пишеше: ПРЕДСТАВЕТЕ СИ ИНДУСТРИАЛНИЯ КОЛАПС.

— Представете си как доктор Уил Рудолф получава инсулт — тихо изръмжа Кейт.

Бях погледнал часовника си, когато напуснахме магистралата.

— Минава три. Става късно за него, ако наистина е решил да се забърка в нещо сериозно тази нощ.

Надявах се, че е така.

— Ако някой изобщо се е съмнявал, сега е моментът да се убеди, че докторът е вампир-кръволок — промърмори Кейт. Ръцете й бяха здраво скръстени пред гърдите почти от самото начало на пътуването. — Отива да спи в любимия си гроб.

— А ние ще го промушим с дървен кол през сърцето — додадох аз.

И двамата бяхме гроги. Аз пих едно хапче по време на пътуването. Кейт отказа. Заяви, че знаела прекалено много за хапчетата и хранела подозрения към повечето от тях.

Подминахме група пътни табели: Пойнт Сур, Пфайфър Бийч, Биг Сур Лодж, Вентана, Институт „Исейлън“. Уил Рудолф пое в посока към Биг Сур Лодж, каньона Сикамор, Бочърс Геп Кемпграундс.

— Надявах се да отиде в „Исейлън“ — саркастично отбеляза Кейт. — Да се научи да медитира, да се оправи с душевния си безпорядък.

— Какво, по дяволите, се кани да прави? — запитах се аз на глас. Какво правеха двамата с Казанова? Засега не можех да си представя. — Може би скривалището му е някъде из тези гори, Кейт — предположих аз. — Може би и той като Казанова има къща на ужасите.

„Близначно сдвояване“, помислих си отново. Беше много правдоподобно. Паралелни пътеки в спринта на двете чудовища. Къде обаче се срещаха? Дали ловуваха понякога заедно? Подозирах, че е така.

Белият рейндж роувър се носеше шеметно по хълмистия криволичещ път, водещ на изток от океана. Стари мрачни секвои се нижеха от двете страни на тясната пътна ивица. Бледата пълна луна сякаш се движеше заедно с роувъра, следваше го.

Оставих го на сигурна дистанция пред нас, та чак го изгубих от поглед. Огромните ели като че ли плуваха покрай нашата кола. Тъмни сенки в живота, фаровете ни осветиха един яркожълт надпис: „Непроходимо при дъжд или сняг“.

— Ето го, Алекс — предупреждението на Кейт дойде твърде късно. — Той е спрял!

Скритите в мрака очи на Джентълмена се втренчиха в нашата кола, когато минахме покрай него и рейндж роувъра.

Той ни беше видял.

Доктор Уил Рудолф сви в някакъв изровен черен път. Беше се привел в роувъра и събираше нещо от задната седалка. Изгледа нашата кола със студен, изпитателен поглед.

Продължих със същата скорост по черния път, гарниран с надвиснали, чворести черни клони. Няколкостотин метра по-нататък на един завой намалих скоростта и се насочих към тесния банкет на пътя. Паркирах пред изкривен крайпътен знак, който обещаваше още опасни завои.

— Спря пред някакво дървено бунгало — съобщих по радиостанцията на ФБР в колата. — Застанал е извън роувъра.

— Видяхме. Сгащихме го, Алекс — отговори ми гласът на Джон Асаро. — В момента сме от другата страна на бунгалото. Вътре изглежда тъмно. Той светва лампата. Ел паис гранде дел сур 17 17 Голямата южна страна (исп.). — Б.ред. . Едно време испанците така са наричали тази местност. Идеалното място да заловим това копеле.

Ние с Кейт слязохме от колата. Тя ми се видя малко бледа, но това бе разбираемо. Температурата беше към пет градуса, ако не и по-ниска, и планинският въздух бе ободряващо хладен. Но Кейт не трепереше от влажния студ.