Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Заканих се, че ще грабна на ръце и баба си, но мама Нана се предпази, жестикулирайки доста сериозно със заклинателно кръстосани пръсти. Това е семейният ни жест.

— Просто стой далеч от мен, Алекс — каза тя. Усмихваше се и гледаше лошо. Умееше го тоя номер. „Дългогодишна практика“, обичаше да казва по този повод. „Многовековна“, винаги я поправях аз.

Подарих на Нана още една голяма целувка. След това почти успях да вдигна децата „на длан“. Държах ги така, както яките мъжаги държат баскетболна топка — сякаш тя е само продължение на техните длани.

— Бяхте ли две добри пунгашчета? — започнах да прилагам техниките си за разпит върху собствените ми рецидивисти. — Прибирахте ли си стаите, изпълнявахте ли си задълженията, изяждахте ли си спанака?

— Да, татко! — викнаха те в един глас.

— Бяхме не просто добри, ами направо златни — добави Джани като особено убедителен детайл.

— Послъгвате ли ме? Ами брюкселското зеле? Ами аспержите? Как може да лъжете баща си толкова безсрамно? Онази нощ се обадих вкъщи в десет и половина и вие още не си бяхте легнали. На мен ще ми разправяте, че сте били добри. Че и златни!

— Нана ни разреши да гледаме професионален баскетбол — заяви Деймън в пристъп на смях и неприкрито удоволствие. Този млад мошеник е способен да се изплъзне невредим от всяка ситуация, което ме тревожи понякога.

Най-накрая посегнах към пътническия си сак, за да извадя тайния запас от подаръци.

— Е, в такъв случай, аз съм донесъл по нещо за всеки.

Измъкнах две фланелки с емблемата на баскетболните шампиони на „Дюк“ за Джани и Деймън. Двамата трябва да получават едно и също нещо. Еднакъв модел. Еднакъв цвят. Това ще трае още няколко години, след което всеки от тях ще бяга като дявол от тамян от всичко, което дори смътно напомня за стила на другия.

— Благодаря — казаха децата едно през друго. Чувствах тяхната обич — беше толкова хубаво да си бъда у дома. Жив и здрав за няколко часа.

Обърнах се към Нана.

— Сигурно си мислиш, че съм те забравил.

— Ти никога няма да ме забравиш, Алекс — присви тя строго кафявите си очи.

— Ти заслужаваш това, старице — ухилих се аз.

— Естествено, че заслужавам.

Тя трябваше да има последната дума.

Извадих красиво опакован пакет от туристическата си торба с чудеса и изненади. Нана го разопакова и откри вътре най-прекрасния ръчно изработен пуловер, който някога съм виждал. Изплетен в Хилсбъро, Северна Каролина, от осемдесет и деветдесетгодишни жени, които все още работят, за да си изкарват прехраната.

Известно време мама Нана остана без думи. Никакви остроумни реплики. Помогнах й да облече ръчно изплетения пуловер и тя остана с него през целия ден. Изглеждаше горда, щастлива и красива и на мен ми доставяше удоволствие да я виждам такава.

— Това е най-хубавият подарък — каза тя най-накрая с леко трепване в гласа, — като изключим това, че си у дома, Алекс. Знам, че от теб се очаква да бъдеш силен мъж, но се тревожа за теб там в Северна Каролина.

Мама Нана знаеше, че е излишно да задава прекалено много въпроси за Шуши на този етап. Освен това тя знаеше точно какво означава моето мълчание.

Късно следобед трийсетина от най-близките ми приятели и родственици се изсипаха в къщата на Пета улица. Разследването в Северна Каролина беше в центъра на дискусията. Това бе естествено, макар всички да знаеха, че щях да им кажа, ако имаше добри новини. Дадох обнадеждаващи насоки на разговора, въпреки че всъщност нямаше такива. Това бе най-доброто, което можех да направя за тях.

Двамата със Сампсън, най-сетне се събрахме на задната веранда, след като бяхме мушнали излишно много бира и полусурови бифтеци. Той имаше нужда да слуша, аз имах нужда да поговоря като ченге с моя приятел и партньор.

Разказах му всичко, което се беше случило до този момент в Северна Каролина. Той разбра в какво се състои трудността както на разследването, така и на преследването. Участвали сме заедно и преди това в случаи, в които липсва и най-малката следа.

— Отначало напълно ме изхвърлиха зад борда. Не искаха да чуят и думичка от мен. По-късно положението леко се подобри — казах му аз. — Ръскин и Сайкс услужливо ми се обаждат и ме държат в течение. Особено Ръскин. Понякога дори се опитва да ми помага. Кайл Крейг също участва. От ФБР все още не искат да ми кажат какво знаят.

— Нямаш ли някакви догадки? — осведоми се Сампсън. Слушаше напрегнато.

— Може би някоя от отвлечените жени е свързана с важна личност. Може би броят на жертвите е много по-висок, отколкото го представят. Може би убиецът е свързан с някой, който разполага с власт и влияние.