Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Аз самият не се занимавах с тези заподозрени. Моята задача беше да гледам там, където никой друг не гледа. Такава беше сделката, която бях сключил с Кайл Крейг и ФБР. Аз бях резервният нападател.

По същото време в страната се разследваха още няколко подобни случая. Изчетох стотици справки на ФБР за всички тях. Убиец на хомосексуалисти в Остин, щата Тексас. Сериен убиец на възрастни жени в Ан Арбър и Каламазу, щата Мичиган. Убийци със собствен характерен почерк в Чикаго, Норт Палм Бийч, Лонг Айлънд, Окланд и Бъркли.

Четох, докато очите ми се зачервиха и стомахът ми се сви на топка.

Имаше един особено гаден случай, който привличаше като магнит заглавията в националните вестници — Джентълмена в Лос Анджелис. Изчетох и „дневниците“ на убиеца. Те вървяха в „Лос Анджелис Таймс“ от началото на годината.

Когато стигнах до предпоследната част, публикувана в „Таймс“, направих късо съединение. Секна ми дъхът. Почти не вярвах в това, което току-що бях прочел на екрана на компютъра.

Върнах историята отначало. Препрочетох я още един път, много бавно, дума по дума.

Разказваше се за млада жена, която била държана като „пленница“ от Джентълмена в Калифорния.

Името на младата жена: Нейоми К. Занятие: студентка по право, втора година.

Описание: чернокожа, много привлекателна. Двайсет и две годишна.

Нейоми беше на двайсет и две… студентка по право, втора година… Откъде един убиец от Лос Анджелис, който убиваше, за да се забавлява, можеше да знае за Нейоми Крос?

Незабавно позвъних на репортерката, чието име се появяваше под всяка публикувана част от дневника. Казваше се Бет Либерман. Имаше собствен номер в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.

— Обажда се Алекс Крос. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ и работя по случая „Казанова“ в Северна Каролина — представих се аз. Сърцето ми биеше до пръсване, докато се опитвах набързо да разясня моето положение.

— Знам кой сте, доктор Крос — отряза ме Бет Либерман. — Вие пишете книга по този случай. Аз също. По очевидни причини не смятам, че имам какво да ви кажа. Точно сега съм пуснала на всички големи издателства в Ню Йорк писмено предложение за книгата.

— Да пиша книга ли? Кой ви го каза? Не пиша никаква книга. — Гласът ми се повишаваше въпреки инстинктивното усещане, че греша. — Аз разследвам отвличания и убийства в Северна Каролина. Ето какво правя.

— Шефът на детективите във Вашингтон твърди нещо съвсем различно, доктор Крос. Аз му се обадих, щом разбрах, че участвате в случая с Казанова.

„Фюрерът отново нанася удар“, помислих си аз. Старият ми шеф във Вашингтон, Джордж Питман, беше задник, който отгоре на всичко не беше мой почитател.

— Написах книга за Гари Сонеджи — казах. — Трябваше да освободя системата си от това бреме. Повярвайте ми. Аз съм…

Бет Либерман ми затвори телефона. Дрън!

— Кучка — изръмжах в безмълвната слушалка. Отново набрах редакцията. Този път се свързах със секретарката.

— Съжалявам, госпожица Либерман излезе — отсече тя.

Бях разгорещен.

— Да не би да е излязла през десетте секунди, които ми бяха необходими, за да се свържа отново с редакцията? Моля ви, свържете ме с госпожица Либерман. Знам, че е там.

И секретарката ми затвори.

— И ти си кучка! — заявих на онемялата слушалка. — Вървете всички на майната си.

Сблъсквах се с отказ за сътрудничество вече в два града по един и същи случай. Обаче имах чувството, че съм напипал нещо и точно това беше вбесяващото в цялата история. Наистина ли съществуваше някаква странна връзка между Казанова и убиеца от Западното крайбрежие? Как можеше Джентълмена да знае нещо за Нейоми? Дали знаеше и за мен?

Това бе само предчувствие засега, но прекалено силно, за да бъде отхвърлено. Обадих се на главния редактор на „Лос Анджелис Таймс“. Оказа се по-лесно да стигна до големия бос, отколкото до неговата репортерка. Помощникът му беше мъж. Телефонният му тембър беше остър, енергичен, но приятен като неделен обяд в баровския „Риц-Карлтън“ във Вашингтон.

Казах му, че аз съм доктор Алекс Крос, участвал съм в разследването на случая с Гари Сонеджи и имам важна информация по случая с Джентълмена. Две-трети от това бяха самата истина.

— Ще съобщя на господин Хилс — информира ме помощникът и гласът му продължи да звучи така, сякаш няма по-голяма радост от това да разговаря с мен. Помислих си, че трябва да е голям кеф да имаш такъв помощник.

На главния редактор не му отне много време да вдигне слушалката.