Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Кейт не бе в състояние повече да пази равновесие. Тя внезапно политна напред и едва не си удари брадичката във второто стъпало. Продължи да пълзи, да се катери на четири крака нагоре. Влачеше се на колене. Изкачваше стълбите. Накъде? Към някакъв таван? Къде щеше да излезе? Дали той нямаше да я чака там с парализиращия пистолет и спринцовката?

Изведнъж тя се оказа навън! Беше извън къщата! Беше го направила някак.

Беше почти заслепена от потоците слънчева светлина, но светът никога не й се бе струвал толкова прекрасен. Тя вдъхна сладката миризма от смолата на дърветата: дъбове, чинари, устремени нагоре борове, с клонки само по върховете. Кейт гледаше дърветата и небето, високо, високо горе и плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. Беше израснала сред гори като тези.

Бягай! Тя внезапно си спомни отново за Казанова. Опита се да побегне. Падна след няколко крачки. Запълзя на четири крака. Изправи се, олюлявайки се. Бягай! Махай се оттук!

Кейт се завъртя в пълен, плавен кръг. Продължи да се върти — веднъж, два пъти, три пъти, — докато накрая едва не падна отново.

Не, не, не! Гласът в главата й беше силен, крещеше й. Тя не можеше да повярва на очите си, не можеше да се довери на сетивата си.

Това беше най-идиотското, най-налудничавото нещо. Това бе най-кошмарният сън наяве. Нямаше никаква къща! Никъде нямаше никаква къща, накъдето и да погледнеше, както и да се въртеше сред високите борове.

Къщата, в която беше затворена, бе изчезнала .

Бягай! Мърдай проклетите си крака, един след друг. По-бързо! Още по-бързо, момиче! Бягай от него!

Тя се опита да се съсредоточи върху търсенето на изход от тъмната гъста гора. Високите борове бяха като чадъри, филтриращи светлината над дръвчетата, които растяха под тях. За младите фиданки нямаше достатъчно светлина и те стърчаха като дървесни скелети.

Той сигурно вече беше по петите й. Трябваше да се опита да я залови и щеше да я убие, ако успееше. Тя бе сигурна, че не го удари кой знае колко лошо, макар Бог да й беше свидетел, че се опита.

Кейт премина в неравен тръс, като се препъваше почти на всяка крачка. Горската почва бе мека и влажна, килим от борови иглички и листа. Дълги бодливи къпини се издигаха право нагоре, търсейки слънчева светлина. Тя самата се чувстваше като къпина.

Трябва да си почина… да се скрия… въздействието на опиатите да премине — мърмореше си Кейт. — После да търся помощ… да правя логични неща. Да доведа полицията.

И тогава чу как той троши клоните зад гърба й. Извика името й.

— Кейт! Кейт! Спри веднага!

Гласът му ечеше гръмко из гората.

Неговата дързост трябваше да означава, че на километри наоколо няма никой — никой, който да й помогне. Тя бе оставена сама на себе си.

— Кейт! Ще те хвана, така че спри да бягаш!

Тя се изкатери по стръмен каменист хълм, който й се стори като Еверест в нейното изтощено състояние. Черна змия се приличаше на гладко парче скала. Приличаше на паднала клонка и Кейт едва не се наведе да я вземе. Помисли си, че може да я използва като подпора. Изплашената змия се шмугна нанякъде и Кейт се изплаши, че отново халюцинира.

— Кейт! Кейт! Ще те пипна! Вече съм бесен!

Започна да се спуска с мъка през мрежа от орлови нокти и остри скали. Мъчителна болка проряза левия й крак, но тя продължи. Не обръщай внимание на кръвта. Не обръщай внимание на болката. Продължавай да вървиш. Трябва да се измъкнеш. Трябва да намериш помощ. Просто продължавай да бягаш. Ти си по-умна, по-бърза и по-силна, отколкото си мислиш. Ти ще успееш!

Чу тежките му стъпки по стръмния хълм, който току-що бе изкачила. Той бе съвсем близо.

— Аз съм тук, Кейт! Хей, Кейти, ето ме!

Кейт най-сетне се обърна. Любопитството и ужасът надделяха.

Той се катереше с лекота. Тя виждаше бялата му вълнена риза, която проблясваше сред почти черните дървета там долу, както и дългата му руса коса. Казанова! Все още носеше маската. Електрическият пистолет беше в ръката му. Той се смееше високо. Защо се смееше?

Кейт спря да тича. Цялата надежда, че ще се измъкне, я напусна внезапно. Изпита мигновен, разтърсващ шок и отчаяние. Заплака от мъка. Щеше да умре точно тук, знаеше го.

— Божия воля — въздъхна Кейт. Това беше всичко, вече нямаше нищо друго.

Върхът на стръмния хълм завършваше рязко в пропаст. Отвесната скала се спускаше поне трийсет метра надолу. Само няколко голи борчета се бяха впили в камънака. Нямаше къде да се скрие, нито накъде да бяга. Кейт си помисли колко тъжно и самотно е мястото, на което щеше да умре.