Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Ако имаме късмет, може би тя ще ни каже — усмихна се Ръскин на репортерката, но продължи да върви, докато не се озовахме в безопасност зад стените на болницата.

Двамата с Ръскин бяхме далеч от първата бойна линия, но ни разрешиха да видим стажантката по-късно вечерта. Кайл Крейг дръпна конците, където трябваше, заради мен. Медицинският анализ показваше, че Кейтилия Мактиърнън не е психически болна, но страда от синдрома на посттравматичния стрес. Диагнозата изглеждаше основателна.

През тази нощ нямах възможност да предприема каквото и да било. Въпреки това останах, след като Ник Ръскин си отиде, и изчетох всички медицински диаграми, бележките на сестрите и пълните отчети за състоянието на болната. Внимателно прегледах докладите на местната полиция, описващи как е била намерена от две дванайсетгодишни момчета, избягали от училище, за да ловят риба и да пушат цигари край реката. Освен това подозирах, че знам защо Ник Ръскин ми се обади. Ръскин беше умен. Той разбираше, че състоянието на Кейт Мактиърнън може да наложи участието ми като психолог, тъй като и преди се бях занимавал с този вид стресови травми.

Кейтилия Мактиърнън. Оцеляла. Но едва-едва. Стоях до нея цели трийсет минути през тази първа нощ. Бяха я поставили на система. Страничните прегради на леглото се издигаха високо и плътно покрай нея. В стаята вече имаше цветя. Спомних си тъжната и силно въздействаща поема на Силвия Плат, наречена „Лалета“. Там става дума за пълната липса на сантименталност, с която Плат реагира на цветята, изпратени в нейната болнична стая след поредния й опит за самоубийство.

Опитах се да възстановя в съзнанието си начина, по който Кейт Мактиърнън е изглеждала, преди очите й да се превърнат в черни петна! Бях виждал нейни снимки. С тези грозни подутини по лицето тя сякаш си беше сложила мотоциклетни очила или газова маска. По долната й челюст имаше още по-отвратителни отоци. Освен това според болничните отчети беше загубила един зъб. Очевидно е бил избит поне два дена преди да бъде намерена в река Уайкейджил. Той я беше бил. Казанова. Самозваният любовник.

Беше ми мъчно за младата стажантка. Искаше ми се да й кажа, че нещата все някак ще се оправят.

Леко положих ръка върху нейната и отново и отново повтарях едни и същи изречения.

— Сега си сред приятели, Кейт. Ти си в болницата на Чапъл Хил. Ти си в безопасност, Кейт.

Не знаех дали жестоко наранената жена може да ме чуе или дори да ме разбере. Просто исках да й кажа нещо утешително, преди да я оставя за тази нощ.

И докато стоях и гледах младата жена, образът на Нейоми изплува пред мен. Не можех да си я представя мъртва. Добре ли е Нейоми, Кейт Мактиърнън? Виждала ли си Нейоми Крос? Искаше ми се да я попитам, но тя нямаше да може да ми отговори.

— Сега си в безопасност, Кейт. Спи спокойно, наспи се хубаво. Ти си в безопасност сега.

Кейт Мактиърнън не бе в състояние да каже и дума за онова, което се бе случило. Тя бе преживяла ужасяващ кошмар — по-страшен от всичко, което можех да си представя.

Тя бе видяла Казанова и той я бе лишил от дар-слово.

Тик-пат.

Един млад юрист на име Крис Чапин беше донесъл вкъщи бутилка „Шардоне дьо Болио“ и сега двамата с годеницата му Ана Милър пиеха вино в леглото. Най-сетне беше дошъл краят на седмицата. Животът отново бе станал хубав за Крис и Ана.

— Слава Богу, че тази шибана седмица свърши — възкликна пясъчнорусият двайсет и четири годишен Крис. Той беше младши съдружник в престижна юридическа кантора в Роли. Е, не чак Мич Макдиъри от „Фирмата“ на Гришам — нямаше на разположение спортно беемве, — но, така или иначе, това бе добър старт в кариерата.

— За жалост имам да пиша доклад върху договорните отношения за понеделник — намръщи се Ана. Тя беше в трети курс на правния факултет. — Отгоре на всичко докладът ми е възложен от оня садист Стаклъм.

— Не тази нощ, Ана Банана. Знам, че Стаклъм е маниакално взискателен, но и аз не падам по-долу.

— Благодаря ти за виното — усмихна се Ана най-сетне. Белите й зъби бяха ослепителни.

Крис и Ана бяха създадени един за друг. Всички казваха така, всичките им колеги от факултета. Те се допълваха, имаха почти еднакви възгледи за живота и най-важното — всеки от тях бе достатъчно умен, за да не се опитва да променя другия. Крис беше изцяло отдаден на работата си. Окей, чудесно. Ана имаше нужда да обиколи антикварните магазини поне два пъти месечно. Харчеше парите си така, сякаш думата „утре“ не съществува. Това също беше окей.