Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Сините очи на Казанова отново се насочиха към многолюдния търговски център. Беше представителен мъж, какъвто е бил и истинският Казанова. Природата бе надарила авантюриста отпреди два века с красота, чувствителност и ненаситен апетит спрямо жените — същото се отнасяше и за него.

Къде ли беше сега очарователната Ана? Беше се шмугнала във „Викториас Сикрет“ — да купи нещо шикарно за приятеля си, без съмнение. Ана Милър и Крис Чапин бяха учили заедно в Юридическия факултет в Университета на Северна Каролина. Сега Крис беше младши съдружник в юридическа кантора. Всеки от двамата обичаше да носи дрехите на другия. Размяната на дрехи като средство за взаимна възбуда. Знаеше всичко за тях.

Вече близо две седмици наблюдаваше Ана при всеки удобен случай. Тя беше изумителна тъмнокоса двайсет и три годишна красавица — е, може би не чак втора доктор Кейт Мактиърнън, но почти не й отстъпваше.

Видя Ана най-сетне да излиза от „Викториас Сикрет“ и да се насочва почти право към него. Потракването на високите й токчета я караше да изглежда тъй чудесно високомерна. Тя знаеше, че е изключителна красавица. Ето това бе най-ценното й качество. Върховната й самоувереност беше почти равна на неговата.

Тя имаше толкова симпатично надменна дългонога крачка. Идеални стройни линии от горе до долу. Крака, обути в тъмни тънки чорапи, високи токчета за непълния й работен ден в Роли като недипломиран юрист. Изваяни гърди, които той желаеше да милва. Можеше да види едва доловимите очертания на бельото й под прилепналата светлокафява пола. Защо беше толкова предизвикателна? Защото можеше да си го позволи.

Освен това изглеждаше интелигентна. Обещаваща във всеки случай. Топла, сладка, приятна за компания. Малка стопанка. Любовникът й я наричаше „Ана Банана“. Харесваше му благозвучната, глуповата задушевност на прякора.

Единственото, което трябваше да направи, беше да си я вземе. Толкова лесно.

Внезапно в полезрението му попадна друга привлекателна жена. Тя му се усмихна и той й отвърна с усмивка. Стана и се протегна, след което тръгна към нея. Беше се натоварила с пакети и торби, които едва удържаше в ръцете си.

— Здравей, хубавице — каза той, когато се приближи. — Мога ли да поема част от тези неща? Мога ли да облекча тежкото ти бреме, сладка моя?

— Ти самият си сладък и мил — отговори жената. — Но в интерес на истината винаги си бил такъв. Винаги романтик.

Казанова целуна жена си по бузата и й помогна с пакетите. Тя винаги изглеждаше елегантна и се владееше отлично. Беше облечена в дънки, свободна риза неглиже, кафяво сако от туид. Умееше да носи дрехите си. Беше ефектна и в много други отношения. Той я беше подбрал изключително внимателно.

Докато поемаше част от покупките, облада го невероятно приятна и стопляща мисъл: Не могат да ме хванат дори ако ме търсят хиляда години. Няма да знаят откъде да започнат да търсят. Не е възможно да прозрат отвъд тази великолепна маска на здравомислие. Аз съм извън всякакво подозрение.

— Видях те да гледаш младото маце. Хубави крака — каза жена му с разбираща усмивка и завъртя очи. — Но само докато не отиваш по-далеч от едното гледане.

— Пипна ме — рече Казанова. — Но краката й не могат да се сравнят с твоите.

И той се засмя по своя непринуден и очароващ начин. В същия миг едно име избухна в мозъка му. Ана Милър. Трябваше да я притежава.

Беше от трудно по-трудно.

Още щом прекрачих прага на собствения си дом във Вашингтон, надянах на лицето си щастлива, предизвикваща доверие усмивка. Налагаше се да си взема един ден отпуска от преследването. И което беше по-важно, бях обещал на семейството си доклад върху случая с Нейоми. Липсваха ми децата и Нана. Чувствах се така, сякаш се връщах у дома от война.

Последното; което исках децата и Нана да разберат; беше колко много съм притеснен за Шуши.

— Още нямаме късмет — казах на Нана, когато се наведох и я целунах по бузата. — Но все пак имаме малък напредък.

Отстъпих, преди да успее да ме подложи на кръстосан разпит.

Установих се в дневната и пуснах в действие най-добрата стратегия, с която разполагах — „работещият татко намира свободно време“. Грабнах на ръце Джани и Деймън.

— Деймън, станал си голям, силен и хубав като марокански принц! Джани, станала си голяма, силна и хубава като принцеса! — казах аз на децата си.

— Ти също, татко! — тутакси ми върнаха те със същата монета от сладки безсмислици.