Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Тик-пат. Тик-пат.

Кейт Мактиърнън си помисли, че е чула нещо. Може би си въобразяваше. Човек можеше да откачи тук.

Ето пак. Съвсем тихо изскърцване на подовите дъски. Вратата се отвори и той влезе в стаята, без да каже и дума.

Ето го! Казанова. Беше си сложил друга маска. Приличаше на мрачен бог — строен и атлетичен. Това ли бе въображаемият образ, който си беше изградил за себе си?

От гледна точка на физическите дадености би събуждал интерес като „супер пич“ в университета или като труп в залата за аутопсии, което беше за предпочитане според нея.

Забеляза дрехите му: тесни избелели сини джинси, черни каубойски ботуши със засъхнала пръст по ръбовете, без риза. Мускулест, горд с издутите си гърди. Тя се опитваше да запомни всичко — за да й послужи, когато избяга.

— Прочетох твоите правила — каза Кейт, като се опитваше да действа максимално спокойно. Тялото й обаче трепереше. — Те са добре изпипани, много ясни.

— Благодаря. Никой не обича правилата, най-малко аз. Но понякога са необходими.

Маската скриваше лицето му и това привлече вниманието на Кейт. Не можеше да свали очи от нея. Напомняше й за изящните декоративни маски от Венеция. Беше рисувана на ръка, художествените й детайли имаха ритуален характер и красотата й беше вълшебна.

„Дали се опитва да бъде съблазнителен? — запита се Кейт. — Това ли е целта му?“

— Защо носиш маска? — попита тя. Запази гласа си овладян, любопитен, но не и настойчив.

— Както казах в бележката си, един ден ти ще си отидеш. Ще бъдеш пусната на свобода. Всичко е предвидено в моя план за теб. Не бих могъл да понеса да те видя наранена.

— Ако се държа добре. Ако се подчинявам.

— Да. Ако се държиш добре. Не ми се ще да бъда груб, Кейт. Много те харесвам.

Искаше й се да го удари, да се нахвърли върху него.

Още не, предупреди се тя сама. Не и преди да си сигурна. Ще имаш само един-единствен шанс.

Той сякаш четеше мислите й. Беше много съобразителен, много умен.

— Никакво карате — каза и тя усети, че се усмихва зад маската. — Запомни това, Кейт, моля те. Всъщност аз съм те виждал да тренираш. Наблюдавал съм те. Ти си бърза и силна. Аз също. Имам опит в бойните изкуства.

— Не за това си мислех — намръщи се Кейт и вдигна поглед към тавана. Завъртя обратно очи. Помисли си, че прави доста сносно изпълнение в ролята на героиня, притисната от обстоятелствата. Е, не беше заплаха за Ема Томпсън или Холи Хънтър, но не беше и за изхвърляне.

— Съжалявам тогава. Извинявам се — каза той. — Не би трябвало да слагам думи в устата ти. Няма да се повтори. Обещавам.

От време на време изглеждаше почти нормален и това я плашеше повече от всичко друго. Те сякаш водеха нормален приятен разговор в нормална приятна къща, а не в тази къща на ужасите.

Кейт погледна ръцете му. Пръстите бяха дълги и можеше да ги определи дори като изящни. Пръсти на архитект? Ръце на лекар? На художник? Във всеки случай не и на общ работник.

— Е, какви са плановете ти за мен? — реши се Кейт на директен подход. — Защо съм тук? Защо е тази стая, дрехите? Всичките ми неща?

Гласът му беше все така внимателен и спокоен. Той действително се опитваше да я съблазни.

— Ами, струва ми се, че се опитвам да се влюбя, да остана влюбен известно време. Искам да изпитвам истинска романтична любов, когато имам възможност. Да изпитам нещо особено в живота си. Да разбера какво е да бъдеш близък с някого. Аз не съм толкова различен от другите. С изключение на това, че действам, вместо да фантазирам.

— Нищо ли не изпитваш? — престори се тя на загрижена. Знаеше, че социопатите не могат да изпитват емоции или поне така смятат самите те.

Той сви рамене. Кейт усети, че той отново се усмихва; смееше й се.

— Понякога изпитвам страхотни емоции. Мисля, че съм дори прекалено чувствителен. Мога ли да ти кажа, че си прекрасна?

— При дадените обстоятелства предпочитам да не го правиш.

Той се засмя и отново сви рамене.

— Окей. Значи се разбрахме. Никакви сладки приказки. Поне засега. Но запомни, че мога да бъда и романтичен. Всъщност предпочитам този начин.

Тя не беше подготвена за внезапното му движение, за светкавичната му бързина. Електрическият пистолет изникна отнякъде и я зашемети с ужасен удар. Тя разпозна звука от щракване на оръжието, подуши озона. Кейт падна тежко назад към стената зад леглото и тресна главата си. Ударът разтърси цялата къща.

— О, Господи, не — промълви тихо Кейт.

Той беше вече върху нея. Блъскаше я с ръце и крака, притискаше я с цялата си тежест. Сега щеше да я убие. О, Боже, тя не искаше да умре така, да преживее края по този начин. Беше тъй безсмислено, абсурдно, тъжно.